Гвардейците не обичаха да се перчат. Всички онези церемониални пики и алебарди охраната на императорите на двете империи отхвърляха като неподходящи за нормална защита на краля в случай на непредвидени обстоятелства. Копието — това беше оръжието на воина. След като бащата на сегашния Сталкон бил нападнат от разбунтували се благородници от западните провинции, несъгласни с политиката за Спорните земи, никой вече нямал намерение да убеждава гвардейците да сменят оръжието си. Именно техните копия спасили и краля, и кралството. А разбунтувалите се благородници, които нямали достатъчно късмет да загинат от копията, дълго време били разпитвани от Кралските пясъчници в дълбоките подземия на Сивите камъни. Както и да е, сега не става дума за това…
— Идвам при краля — казах аз с ясното съзнание какво ще последва.
Възпитанието на господа благородниците, разбира се, е добро, но да се позабавляват с някой глупак не вреди на никого. И десетимата искрено се възхитиха на моята глупост и невъздържано се захилиха.
— При краля? — възкликна същият гвардеец, който започна разговора. — Да пийнете по чаша вино, предполагам? А? — той весело намигна на приятелчетата си. — Честна дума! Радвам се, че ни е посетил шут от Пазарния площад!
— А как да ви представя, милорд? — иронично попита друг гвардеец и направи изящен, макар и подигравателен поклон. — Вие вероятно сте маркиз като мен? Или херцог? Работата ви при краля не търпи отлагане, нали?
— Той не е херцог, скъпи ми Вартек, той е истински барон като мен! — избухна огромен двуметров гвардеец, като едва не изпусна копието си от смях. — Погледнете просташката физиономия на този пияница, маркизе! Истински барон!
Гвардейци отново избухнаха в смях.
— Ти си забавен човек — каза маркиз Вартек, когато се успокои. — Върви си по пътя, кралят днес, както и всеки друг ден, не приема непознати.
— Чудесно! — свих рамене с безразличие. Нека Арцивус да каже сега, че не съм опитал. — Довиждане, милорди.
Не успях да си тръгна. Някъде иззад гвардейците изскочи човек с нашивки на лейтенант от гвардията и ме попита как се казвам.
— Гарет — отговорих аз.
Гвардейците веднага станаха сериозни, а баронът ядосано се изплю.
— Каква комедия играеш? — обърна се към мен. — Не можа ли веднага да кажеш?
— Последвайте ме, ще ви заведа — заповяда ми лейтенантът. — А вас, господа, следващия път явно ще трябва да ви смъкна кожите за неизпълнение на заповедта на милорд Алистан.
Господа благородниците бяха достатъчно благоразумни да замълчат и да не спорят с лейтенанта. Но настроението им определено се развали.
Последвах младия лейтенант през портата.
— А каква е тази заповед, милорд? — попитах.
— Милорд Алистан заповяда да те пуснем в двореца веднага след като се появиш, и никой да не те бави, а тези, както винаги, им дай само да се забавляват.
— Всъщност е много скучно да висиш по цял ден на пост при портите — опитах се да защитя гвардейците аз. Нямах желание да увеличавам бройката на враговете си тук с още десет.
— Скучно им било — изсумтя лейтенантът. — Да вървим, отдавна те чакат.
Вървяхме през територията на двореца. От портата се простираше път право към огромна сива сграда с високи дъгообразни прозорци. Изглежда крачехме точно към нея. Хора имаше предостатъчно — както слуги, така и тези, които живееха тук благодарение милостта на Сталкон. Непрекъснато се оглеждах, предния път, когато бях тук, беше нощ и ме докараха в карета, така че нищо не можах да видя. В сградата не влязохме — лейтенантът свърна настрана и по пътечка, застлана с жълт пясък, се отправихме някъде навътре в територията на двореца.
— Кажи ми, Гарет, каква работа имаш с милорд Маркауз, да не би той изведнъж да замине незнайно къде, увесвайки цялата гвардия на врата ми? — внезапно попита лейтенантът.
— Не мога да знам, милорд — нямах намерение да разкривам държавни тайни на първия срещнат.
— Жалко — въздъхна лейтенантът и съвсем искрено каза: — Съвсем ненавреме заминава, съвсем ненавреме. Той е нужен на гвардията и краля тук.
Не казах нищо. Лейтенантът въздъхна още веднъж и намести препаската с меча:
— Ти си до тук, сядай някъде и чакай. Ще дойдат да те вземат.
С тези думи лейтенантът от гвардията ме остави и си тръгна, проблясквайки на слънцето със сребърните копчета на сиво-синята си камизола.
Мястото, където ме доведе, се оказа малка градинка с площадка в средата. Площадката беше посипана с пясък и вероятно се използваше за фехтовка. Или както там наричат мястото, където гвардейците се тренират да размахват желязото.
Градината се намираше от другата страна на сградата на двореца, прилепена плътно до него. Пристъпих към невисока веранда, приседнах на стъпалото, сложих чантата до себе си и зачаках, наблюдавайки хората, намиращи се в малката градинка.
