Да-а, определено не бях сам тук. Имаше поне още десетина сериозни момчета. Разпознах ги, защото ги бях видял преди няколко нощи. Точно те придружаваха Миралисса из нощния град. Диви сърца. Получих няколко любопитни погледа, нищо повече. Каква работа могат да имат воините с непознат човек, незнайно за какъв Х’сан’кор домъкнал се тук? Още повече, че Дивите си имаха достатъчно неотложна работа.
Някои играеха на зарове, други спяха в сянката на малък фонтан, трети си оправяха оръжието, а четвърти бяха решили да се упражняват с меча. Така че моята персона до голяма степен беше игнорирана по най-безсрамен начин.
В ъгъла на градината, близо до лехата с червени рози, пуфтяха четворка гноми. Дребните момчета с тесни рамене и бради, преплетени с косите, толкова различни от своите масивни и едри голобради роднини — джуджетата, се въртяха около огромно оръдие. Изглежда се опитваха да го заредят, но нещо не се получаваше, и затова момчетата със зачервени лица ядосано ругаеха и размахваха юмруци един на друг. Това не помагаше особено и от ожесточената кавга спорът се разгаряше още по-силно.
Оръдието не работеше и те се опитваха да го оправят? Тогава разбирах лошото им настроение. Продали са дефектно оръдие на Сталкон и сега трябва да му връщат златото, а това, разбира се, гномите изобщо не искаха.
Слънцето биеше право в очите, така че примижвах като изтегнал се на припек котарак, докато наблюдавах с интерес кавгата на гномите. Още пет минути — и ще започне бой със скубане на бради. Но гномите загубиха охота и решиха да търсят компромис. Сега те насипаха в оръдието прах от малка яркочервена бъчонка. Гюллето лежеше на пясъка до тях. Единият от гномите, най-младия, съдейки по късата брада, се опита да запали лулата си, но получи шамар зад врата и като изсумтя обидено, я прибра в джоба.
И с право! Само това оставаше — да хвръкнем всички във въздуха заради лекомислието на гнома. Много ми се искаше да се надявам, че насипването на прах в оръдието е само проверка и свадливите брадатковци няма да стрелят с него в градината.
Зад гърба ми се раздадоха леки прокрадващи се стъпки и аз с усмивка казах:
— Как си, Кли-кли?
— О-о! — разочаровано възкликна гоблинът, защото не успя да ме хване неподготвен. — Как разбра, че съм аз?
— Ти подсмръкна.
— О, не! — не се съгласи шутът и седна до мен на стъпалото.
— О, да!
— О, не! И въобще ти какво спориш с кралския шут? — запита обидено и в потвърждение на своите думи нахлупи на зелената си глава шутовската шапка със звънчета, която дотогава беше в ръката му.
— Че аз не споря — свих рамене.
— Искаш ли морков? — миролюбиво попита гоблинът, измъквайки го иззад гърба си.
Морковът беше с размер почти на половината на Кли-кли. Кралски морков. Цяло морквище.
— Не, благодаря.
— Не искаш? Чудесно! Моята работа е да предложа, а така ще остане повече за мен!
Шутът повече не настоя, отхапа голямо парче от оранжевия зеленчук и захрупа, примижвайки на слънцето.
— Зеенчушите ша полешшни, Гарет — с пълна уста каза шутът. — Само с месо не се живее.
— Ние тук двамата да не започваме гастрономически спор? — извих вежди в дъга аз.
Шутът точно повтори моя фокус с веждите, усмихна се доволно и отново загриза моркова.
Така си и седяхме, аз — мълчаливо, наблюдавайки работата на гномите, а Кли-кли обядваше и понякога рязко мърдаше късите си крачета, сякаш се опитваше да повтори стъпките на известен само на него танц. Трябва да отбележа, че му се получаваше доста смешно.
— Имам две новини: добра и лоша. С коя да започна? — попита ме Кли-кли, когато от моркова-гигант беше останала точно половината.
— Нека да е с добрата, ако обичаш — процедих лениво.
Времето въпреки жегата беше чудесно и аз се бях отпуснал блажено под слънцето.
— Добрата новина е — каза гоблинът и разклати върха на шапката си, за да могат звънчетата да зазвънят радостно, — че тръгваш утре сутринта. Тру-ту-ту-ту-у-у.
— Давай лошата.
— Лошата новина е следната — шутът въздъхна тъжно и звънчетата печално зазвъняха. — Аз, уви, оставам в двореца и няма да дойда с теб.
— Хм… Нещо са ти нарушени понятията за ценности, шуте — подсмихнах се аз. — За мен всичко е точно наобратно. Добрата новина е лоша, а лошата — добра.
— Пфу — обидено подсмръкна Кли-кли. — Ще има да съжаляваш, че не съм с теб!
— Това пък защо?
— Кой ще те защитава по пътя? — с най-сериозно изражение на лицето попита шутът.
— Мисля, че ще оцелея — в същия тон му отговорих аз. — Дивите заедно с Плъха за какво са?
— Като спомена Дивите — Кли-кли отново впи остри зъби в нещастния морков. — Успя ли вече да се запознаеш с тях?
— Не, а ти какво, да не би да успя?
— Че как иначе! Тук са от цяла седмица! — възмути се шутът от въпроса ми.
Ама разбира се! Осмелих се да поставя под съмнение способността му да завързва нови познанства.
— Аз ще те представя, но само от разстояние, ако нямаш нищо против моето предложение.
— Ти и тях ли си успял да ядосаш? — нежеланието на Кли-кли да се приближи до войните можеше да се обясни само с това, че малкият паразит е извъртял някакъв номер на Дивите.
