Е, с тези петстотин малко се изхвърли, вдигна цената с около петдесетина жълтици, ако не и повече. Но което си беше истина, беше — не стигаха.
— Не стигат — съгласих се аз.
Да споря с джудже? На това бяха способни само гноми и дракони.
— Ще ви бъде платено, майстор Хонхел.
— Позволете ми за любопитството, но кой ще ми плати, ако вие, майстор Гарет, изведнъж не се върнете от опасната си разходка? — ехидно ме попита джуджето и се облегна назад в стола.
— Той ще плати — аз небрежно побутнах пръстена към джуджето.
Хонхел предпазливо го пое с лявата си ръка, вдигна го към очите си и внимателно го разгледа.
— Просто отидете в двореца и кажете, че е от мен. А и едновременно с това ще върнете пръстена.
— Хм, хм. Добре, за първи път давам на кредит, но на пръстен с герба на краля може да се вярва — джуджето грижливо прибра златния пръстен във вътрешния джоб на жилетката си. — Е, на какво се спряхме, уважаеми? А! На заклинанията. Хайде да видим какво може да предложи бедният продавач.
Проклятие! За предходните два месеца бях успял да свикна с пустите нощни улици и тишината. Но тази нощ беше особена. След няколко минути щеше да настъпи полунощ, а по улиците още обикаляха буйстващи и пеещи с пълно гърло личности, лъхащи от левга на евтино вино.
Как няма, празник е. Създанията на Мрака бяха прогонени от Авендум.
За щастие покрай старата конюшня на Старк, намираща се в едноименния район на Пристанищния град, нямаше никой. Дори обвитите във винени пари пияници нямаха особено желание да минават по тъмната уличка, на която бяха най-бедните и порутени къщи на града, както и стигнали до самото дъно хора. В тези къщи живееха само отрепки и сутрин нерядко намираха трупове. Тук имаше повече мъртъвци, отколкото на Полето на плевелите в онази паметна битка между джуджетата и гномите.
А и денем за външни беше по-добре да не стъпват тук. Както сами разбрахте, районът около конюшнята на Старк се ползваше с не много добра слава, още повече, че съвсем наблизо беше стената, зад която се намираше Закритата, или както мнозина я наричаха, Забранената територия.
Стоях в мрака до старата и отдавна изоставена конюшня на Старк. Грубите дъски на стената опираха в гърба ми. От старост и липса на поддръжка тя се беше наклонила и отстрани изглеждаше сякаш всеки момент ще падне и ще ме смаже.
Запустението и тишината властваха в това място. Само от време на време в нощта се стрелваше човешка сянка, опитваща се да не попада пред очите на съществата, способни за няколко петачета да й прережат гърлото. Такива същества вече отдавна бяха престанали да се наричат хора. Това беше границата, границата между сянката и мрака. Страшни твари, а не хора. Много по-опасни от тълпа гладни зомбита. И най-отвратителното беше, че това все пак бяха хора, хора, стигнали дъното и превърнали се във вечно гладни, коварни и безскрупулни убийци. Убийци, станали такива не по собствено желание, а защото това беше единственият шанс да оцелеят тук, в най-бедняшкия квартал на Пристанищния град — Конюшнята на Старк. Район, който, подобно на Закритата територия, живееше свой собствен живот и не търпеше поява на непознати. Нито краля, нито маговете, нито градската стража, нито съвета на Авендум, нито жреците изобщо си помисляха да променят тази ситуация, просто си затваряха очите за засега малката гнойна язва на града, ръководейки се от принципа: „Ако не пречи, може да го отложим още малко“.
Това „още малко“ продължаваше вече повече от сто години и краят на историята Конюшнята на Старк не се виждаше. Никой пет пари не даваше за това място и за живеещите в него хора, а те от своя страна отвръщаха със същото, превръщайки се в опасни зверове с човешки облик.
Погледнах право напред, където на няколко десетки ярда от конюшнята се намираше стената — ослепително искрящо бяло петно в нощния мрак. На външен вид в нея нямаше нищо магическо, най-обикновена бяла стена с напукана и тук-там лющеща се мазилка. Такива обграждаха къщите във всички райони на града. Само дето на тази грозно и неграмотно бяха надраскани цинизми. Явно жителите на Конюшнята на Старк се бяха постарали да покажат познанията си в литературата и живописта. И честно казано, не им се беше получило особено добре.
Височината — към два и половина ярда, не беше никак много. Да се прехвърлиш през нея — детска игра, но желаещи за разходка не се виждаха. А и ония, дето живееха в Забранената част, нещо не напираха да си покажат носа в обитаваните части на Авендум. Трябва да призная, че Орденът се беше постарал да направи стената както си му е редът. За цялото време на съществуването й нито една твар не ни беше дошла на гости от Забранената територия.
Отново хвърлих поглед към създадената от Ордена защита, разделяща жилищните и мъртвите райони на Авендум. Понякога стената ставаше жълта, когато поредния облак юнска мъгла покриваше бялото й тяло с лепкави талази.
