Вдигнах месото от земята и като изскочих от сянката на конюшнята, бързо побягнах към вълшебната стена. Не успях да мина и половината разстояние, когато някъде иззад наклонената стара къща с потрошена веранда и срутен покрив се раздаде тропот на крака. Изругах и се метнах обратно в спасителната сянка на изоставената конюшня.
От пресечката се показаха силуети на хора. Огледах ги с помощта на усилените ми с магически отвари очи. Стражи. Десет. Всичките в брони, с напрегнати и намръщени лица. Какво изобщо правеха в този район? Стражите и на верига не можеш да ги замъкнеш тук. Не само че няма да ги замъкнеш — дори с пълна торба злато няма да ги примамиш. Стражите тук ги обичаха още по-малко, отколкото всички други.
Стражите стигнаха до средата на осветената от лунната светлина пуста улица и спряха със стиснати в ръце алебарди, като нервно поглеждаха към стената.
Наблюдавах с интерес момчетата, въпреки че се намирах само на десетина ярда от тях, но в тъмното ревностните борци с престъпността не ме виждаха.
— Никой — измърмори единият. — Тук няма никой, Жастин.
— А ти кого очакваше да видиш, Ро? Майка си ли? — изплю другият страж, явно самия Жастин.
Няколко блюстители на закона се засмяха нервно, но не свалиха уплашените си погледи от стената.
— Не — издевателски отвърна Ро. — Надявах се да хвана тази гадина и да ходя да си лягам.
— На надеждата ти не е съдено да се сбъдне — каза мършавият страж, стоящ най-близо до мен. — А защо реши, че крадецът ще бъде тук, Жастин?
Крадецът? Това е интересно.
— Наистина — включи се и друг, с разчорлена рижа брада. — Проклетата стена е голяма, защо тук, а не някъде другаде? И не е ли време да се махаме вече? Не ми харесва тук.
— На теб нищо не ти харесва –подкрепи Жастин още един.
— Майната ти — озъби се рижият.
— Я млъкнете! — изрева Жастин и гласът му гръмна в нощната тишина. — Да не мислите, че ми харесва да се мотая наоколо? С радост бих си стоял в къщи да си пия винцето и да се радвам на женичката си — вече малко по-тихо продължи Жастин. — Доброволно се захванахте с тази работа, така че е късно да хленчите.
— Само ако знаех — заскимтя оня, когото наричаха Ро, — никога не бих се съгласил на тази работа, дори и за тези гадни десет жълтици.
Десет жълтици за тия скотове? Хм… Много пари.
— Но се съгласи, нали? — попита стражът, подкрепил Жастин. — И взе парите, както и всички останали, така че спри да хленчиш. Достатъчно гадно е и без теб.
— Може ли да спрем да се джафкаме и да се залавяме за работа? — отново се включи рижият. — Кажи сега защо реши, че този Гарет ще бъде тук? Наоколо няма нищо за крадене.
Гарет? Нима тези верни пазители на обществения ред са дошли специално за мен? Защо съм му притрябвал този път на Фраго Лантен?
— Защо тук, защо тук? — подигра го мълчалият до този момент гигант. В ръцете му алебардата изглеждаше като играчка. — Защото така ни казаха, идиот такъв.
— Кой го каза?
— Разбира се, че не барон Лантен — захили се Мършавия. — Той няма да плати по десет жълтици за главата на някакъв си крадец.
— По-добре си дръж езика зад зъбите, Ярги — изръмжа Жастин. — Да не ти го отрежат без време.
— Добре, Жастин, аз какво, аз нищо, просто стана дума — уплашено отвърна Ярги.
— Така-а-а, станало дума — имитира го рижият страж, провлачвайки думите. — На глупавия език главата пати. Ако Лантен разбере кой ни плаща, за да убием този крадец, на шиш ще ни опече. Така че млъквай.
— Откога крадците станаха толкова важни, че за преждевременната им смърт могат да те опекат на шиш?
— Откакто този човек ни плаща.
— Но сигурно ли е, че крадецът ще минава през стената точно днес? — не се сдържа от въпроса стражът на име Ро.
— Не, не точно — навъсено му отвърна Жастин. — Казаха ни да чакаме и да си отваряме очите. Ако се появи следващите няколко нощи, да го убием.
— Пълна тъпотия! — изплю червенобрадият. — А може ли изобщо да не дойде? Той да не е глупак, че да се пъха там!
В подкрепа на думите си червенобрадият посочи с пръст към стената и всички стражи погледаха подозрително към нея.
— Защо изобщо тогава стърчим тук като идиоти?
— Защото ти дадоха десет жълтици! — загуби търпение Жастин.
— Чудя се — замислено каза Ярги, упорито взирайки се в мрака. — Защо ще иска смъртта на крадеца?
— Глупак — изсъска Гиганта.
— Аз просто си мисля на глас — побърза да се оправдае Ярги и най-накрая млъкна.
Мда, никой не ме обича, всички искаха да изпратят душата ми на непланирана среща със Сагот. Ето че се появи и още един доброжелател, платил подкуп на стражите само и само да получи нещастната ми глава. Интересно, с какво ли съм го подразнил? Ужасна седмица. През тези няколко дни получих повече врагове и неприятности, отколкото за целия си досегашен живот.
А сега и този неизвестен, който незнайно как е узнал за плановете ми и жадува за кръв.
Изхождайки от създалата се ситуация, реших, че за моята скромна и нещастна персона ще е по-добре да се крие в сенките и да чака, докато стражите не си отидат.
