Мъглата живееше свой призрачен и загадъчен живот. Тя тихо се кълбеше и сияеше в светлината на юнската луна. Ту тук, ту там от нея излизаха предпазливи и потрепващи на топлия ветрец пипала, който нежно опипваха въздуха между себе си и стената, опитвайки се да намерят пролука и да преодолеят тази ниска, но непристъпна за тях бариера. Един от жълтите израстъци, проблясвайки и извивайки се, почти преодоля стената, но едва докоснал бялата повърхност, избухна кратка искра и израстъкът уплашено трепна, а след това, гърчейки се като ранен червей, се отдръпна от стената. Магия.
Магически създадената мъгла, от която, между другото, могъщият Орден вече и не правеше опити да се избави, се среща с магически създадената стена. Магия се сблъсква с магия. Магията на стената се оказва по-силна. Не пропуска мъглата, въпреки че тя се опитва да проникне в единствената незавладяна част на града. И така всеки юни. В първите дни на месеца, още с появата си, мъглата се нахвърля, блъска в стената, предизвиквайки студени сини искри по цялата й дължина. Но след това осъзнава, че не може да се справи, и прекратява атаките. Само от време на време израстъци като този се опитват да намерят пролука в бялата крепост, но без успех. Юни свършва и мъглата изчезва до следващата година, когато отново започва с неуспешния щурм.
Мъглата спря да искри и за миг угасна. Сиво-жълтата луна беше достигнала до самотна редица облаци, бавно носещи се в нощното небе, и се скри в тях за няколко секунди, увивайки се в мекия им пух. Но облаците отминаха и луната отново озари с бледата си светлина района около конюшнята на Старк. Ако не броим самотната редица облаци, небето беше безоблачно и разноцветно блещукащите звезди, мигайки и искрейки в нощния купол на света, сияеха от непостижима височина. Като ярък диамантен накит на небосвода изпъкваше Короната на Севера. В нея Камък, най-ярката звезда по нашите места, указваше къде е север — там, където в Безлюдните земи Неназовимия се готвеше за война. Мнозина казваха, че на север, оттатък Самотния великан, в Короната на Севера било невъзможно да се гледа — толкова ярки и големи ставали звездите. Не като в града, въпреки че и тук Камъкът поразяваше със своите размери и красота на ярко синьото си сияние.
Нощта беше топла, да не кажа гореща, но аз леко се тресях, а зъбите ми тихичко потракваха. Треперех не от студ, а от нервна възбуда, която обикновено ме обхващаше преди много важна и опасна работа. Нищо лошо нямаше в това, треперенето изчезваше веднага щом започнех да действам, разсейваше се като фин прах и на негово място идваше концентрацията и предпазливостта.
Скрит в тъмнината, долепен до конюшнята на Старк, аз с нетърпение дочаках да стане полунощ. Както говореше мълвата, времето между полунощ и първия час беше най-безопасното. Затова бях решил да изчакам благоприятното време, още повече, че оставаха само няколко минути.
Топлото време ме беше принудило да сваля плаща и да си сложа черна камизола, към която шивачът беше добавил качулка. Вътрешно предчуствах, че тази нощ ще трябва да бягам доста, а плащът прекалено ограничаваше движенията. А с него и по покривите не можеше да се скача, оплиташе се около краката.
Новият арбалет висеше на гърба ми, както и тънкото въженце-спътник. То беше навито в плътно кълбо с размер малко по-голям от юмрука ми. Въженцето, арбалетът и десетина различни болта взех от майстор Хонхел, а останалото помолих да доставят на следващата сутрин в кралския дворец. Джуджето даде клетвено обещание да изпълни молбата ми. Че ще постъпи така, както му е казано, и за миг не се усъмних. Хонхел прекалено държеше на репутацията си на честен търговец, за да извърши нещо глупаво.
Трепетът на очакването отмина, изчезна като студения вятър от Безлюдните земи. Опипах широкия пояс с джобове, в които кротко дремеха арбалетните болтове. Миниатюрната чанта с няколкото стъкленици от Хонхел и ножа, висящ на дясното ми бедро, също добавяха допълнително тегло, но след толкова години вече не обръщах никакво внимание на тези дребни неудобства. В краката ми лежеше парче говеждо филе, което успях да купя от месаря точно преди да затвори магазина за през нощта. Месото трябваше да го увия в парче елфийска дрокра, купено от алчното джудже. Хонхел дори не скри изненадата си от толкова странна покупка. Но аз не удовлетворих любопитството му, отмъщавайки си за това, че той смъкна от мен наистина огромна сума и за един час спечели повече, отколкото други не могат за цял живот. Неназовимия да го отнесе дано! Парите идват и си отиват, няма какво да се плаче за такива дреболии.
— Бу-уу-ммм-мм! — раздаде се в нощта единичният удар на магическата камбана на Катедралата.
Това „бумм“ се чуваше във всички кътчета на Авендум и известяваше, че е полунощ. Време беше.
