Шайката на Гиганта се опомни в момента, когато третият доралисец се озова зад стената. Крещейки с всички сили, стражите нападнаха останалите козлохора, опитващи се да минат през стената. Разправата беше кратка, но жестока. Последния доралисец Гиганта наниза на алебардата си и като подпря здраво оръжието до бедрото си, прехвърли извиващият се на този импровизиран шиш козел оттатък, в Закритата част на града.
— Нека да умира там — ухили се Ярги.
— Аха — подкрепи го Сивокосия, подпрян на алебардата си и дишайки тежко след скоротечната битка. — Тази вечер тварите зад стената ще опитат козе.
Някой от стражите се изкиска нервно, все още не вярвайки, че е останал жив след изненадващото нападение.
— А какво да правим с тия, дето минаха зад стената? — попита Сивокосия.
— Ами отиди при тях и ги нападни — предложи Ярги.
— Да не съм глупак. Сами ще си умрат там. До сутринта няма да оцелеят.
— А какво да правим с оня, които хукна след Ро?
— Ако е заковал този страхливец, ще му благодарим официално и ще му дадем награда — ядосано изръмжа Гиганта. — А ако не, сами ще убием Ро. Това е, момчета, време е да зарежем всичко и да изчезваме, че тук стана доста неспокойно.
— Чакай малко — Ярги изтича до тялото на единия от своите другари, май беше Жастин, и започна да рови в джобовете му.
— Какво правиш, глупако? — с отвращение попита Сивокосия.
— Нямам намерение да оставя десет жълтици на местните — озъби се Ярги.
— Така си е — решиха стражите и по примера на Ярги започнаха да обискират телата на другите мъртъвци.
Ето я човешката любов към ближния. Особено след смъртта. Това няма да го направят нито елфи, нито орки, нито джуджета, нито гноми, нито дори огри. По въпроса за мъртвите ние стоим някъде между гхолите и доралисците. И ако първите с радост ще изядат падналия си другар, то вторите няма да обърнат никакво внимание на смъртта му и дори ще забравят да го погребат. Да се сравнява човечеството с мършояди или с говорещи козли не е много приятно, но какво можеш да направиш? Животът понякога е много гадно нещо.
— Приключихме ли? — Гиганта скри проблясващото в ръката му злато в джоба си. — Да вървим.
— А крадеца?
— Ами ако искаш остани тук и го чакай, докато не те заколят! Или изчакай поредното стадо доралисци. Ще са много щастливи да те пребият с тояги.
Никой не искаше да спори и стражите с бързи стъпки изчезнаха в мрака на уличката, разположена точно срещу тази, в която преди малко хукнаха Ро и погналия го доралисец.
Изчаках, докато стъпките им заглъхнат в появилата се и сгъстяваща се мъгла. Тя вече обгръщаше телата на мъртъвците и създаваше зловещото впечатление, че е разумна и ей сега ще се опита да ги възкреси и поведе в бой. Какво…
Стоп! Повече никакви мрачни мисли, Гарет! Днес ти предстои дълго пътешествие в такива места, където мъртъвците ще са най-малкия ти проблем. Вече изоставах с около двадесет минути от графика, проклетите стражи и не по-малко проклетите доралисци ми нарушиха целия план. Щеше да се наложи да наваксвам. През лятото рано просветляваше и след четири, максимум пет часа ще трябва да напусна Забранената територия. Преди да е настъпило утрото.
Отново вдигнах месото от земята и пак го пуснах, а после ядосано изругах. Разбира се, мислено. От уличката, където беше изчезнал Ро, се раздадоха самотни стъпки. Да, само си помислете! В Конюшнята на Старк беше по-многолюдно, отколкото на Пазарния площад! Ох, не спят вече хората, не спят!
От мрака се появи доралисецът. Тоягата му беше обагрена в кръв. Изглежда бедният Ро не беше бягал достатъчно бързо. Този доралисец го познах. Макар мутрите им да си приличаха и за човешкото око да беше трудно да различи един козел от друг, доралисец с един рог се срещаше рядко. Именно тази гадина участваше в онова паметно надбягване миналата нощ, когато аз на своя глава призовах Вухджааз.
Доралисецът приближи и спря на не повече от ярд от мен. Козелът забеляза лежащите мъртъвци. Не знам колко смяташе да съобразява какво се е случило, но търпението ми окончателно се изчерпа и аз реших да засиля мисловния му процес.
— Бе-е-е — уплашено започна Еднорогия, когато допрях острието до гърлото му.
— Хвърли тоягата, козленце — с мъркащ глас прошепнах зад гърба му.
Доралисецът — о, чудо! — изобщо не реагира на обидната дума „козленце“ и разтвори пръсти. Тоягата изтрака на камъните.
— Браво, добро момче — стараех се да дишам през устата.
Разбира се, Еднорогия не беше Вухджааз, но вонята на мускус не беше много приятна.
— Знаеш ли кой съм аз?
Доралисецът понечи да изблее нещо, но благоразумно премълча. Прекалено силно притисках острието до гърлото му. Тези същества бяха дяволски силни и Еднорогия беше напълно способен да ме разкъса с голи ръце, така че не исках да му давам този шанс.
— Сега съвсем малко ще отпусна, за да можеш да говориш. Но наистина съвсем малко, така че не прави глупости. Разбра ли?
Доралисецът издаде хълцащ звук, който реших да изтълкувам като съгласие да бъде добро момче.
— И така, повтарям въпроса. Знаеш ли кой съм аз?
— Не-е-е.
— Аз съм Гарет.
