Валдер се намръщи и тръгна към стълбите, водещи в залата на Съвета. На Илио все някога ще му омръзне този Дай. Архимагът на Ордена хванал гхола още когато съществото било малко и вързал мършояда на верига в кулата просто ей-така, на майтап. Жесток майтап. Колкото и Валдер да убеждаваше Илио да унищожи дребната гадина, нищо не се получаваше. Параник, за изненада на Валдер, застана на страната на Илио и разреши на Дай да живее в кулата.
„Ха! — помисли си архимагът, докато се качваше по витата стълба на кулата. — Просто нашите многоуважаеми архимагове не са виждали какво са способни да направят с човек тези «нещастни» и «мънички» създания.“
Валдер ненавиждаше гхоловете от цялото си сърце и ги унищожаваше при всяка възможност, а ето че сега беше принуден да се примирява с Дай, любимата играчка на Илио, и дори хранеше просещия подаяния гхол, в противен случай гадината започваше да вие като доралисец, на когото са счупили рога.
— Валдер, приятелю! — от входа към четвъртия етаж се показа фигура в пурпурна мантия на Ордена.
Архимагът се подпираше на абсолютно същия жезъл като този на Валдер.
— Илио, колко лета…
— И колко зими — довърши архимагът. — Уморихме се да те чакаме, Валдер. Все така ли скитосваш по света?
— А ти все така ли се забавляваш с твоята твар? — не му остана длъжен Валдер.
— Всеки с неговото си — отвърна Илио и стисна ръката на приятеля си. — Да вървим, Съветът те чака.
— Какво се е случило? — неразбиращо попита Валдер, докато се качваше по стълбите след масивната фигура на Илио.
— На Панарик и Земел им щукна идиотска идея и трябва да я реализираме тази нощ.
— Идиотска идея? — машинално повтори Валдер.
За него магистъра и Земел не влизаха в категорията на идиотите.
— Да — мрачно подхвърли Илио и спря да си поеме дъх. — Именно идиотска. Земел се беше заровил в старите книги на огрите — нали знаеш, че той е единственият, който разбира техните безсмислици. Е, накрая намерил начин да спре Неназовимия.
— Как?
— Фасулска работа — Илио не се срамуваше от селския си произход и простичките думи. — Като се разруши Кронк-а-Мор, който защитава Неназовимия.
— Но…
— Няма но — Илио прекъсна Валдер и продължи уморителния път по извитите стълби, водещи към самия връх на шестетажната кула. — Земел успя да омае не само Панарик, но дори и Ело, а това вече си е нещо, нали?
Валдер замислено кимна и прехапа долната си устна. Да се убеди светлия елф, който по принцип недолюбваше Земел, беше много трудно. Направо си беше невъзможно! Но ето че Земел беше направил невъзможното.
— И сега какво?
— Ами тази вечер, изваждайки Рога на дъгата от прашния сандък, Орденът реши да направи чудо.
— Е, добре — скептично изсумтя Валдер. — А аз за какво съм ви?
— Как за какво? — искрено се изненада Илио. — И аз, и ти, приятелю, ще бъдем резервоар на сили, да ме вземе мрака! Нали Панарик и Земел все отнякъде трябва да черпят енергия?
— Тоест нас са ни поканили като един вид допълнителна ходеща сила?
— Не го приемай чак толкова навътре — Илио спря до врата, инкрустирана със синкава кост на огр. — Не само нас. Тук са също Ело и О’Карт.
— А Сингалус, Арцис и Дидра? Нима веселбата ще е без тяхното участие? — изуми се Валдер.
Излизаше, че от деветимата архимага на Ордена само шестима щяха да вземат участие в нелепото обуздаване на Неназовимия.
— Сингалус е в Исилия, а Арцис… ти нали знаеш как Земел се отнася с нашия приятел…
— Както орк с гоблин — навъсено кимна Валдер. — Което си е жалко, защото Арцис е един от най-силните.
— На мен ли го казваш? Сякаш не знам. Но така и не го намериха. Кой друг остана? А! Дидра изчезна някъде, не можахме да я открием дори и чрез мисловната поща. Вероятно пак е в Заграбия, при тъмните елфи.
— Шестима архимага да унищожат Неназовимия — прошепна Валдер. — Съмнително, много съмнително. Панарик не се ли сети, че може да призове маговете от висшите степени? Или направо целия Орден?
— Сети се, но Земел го убеди, че и ние шестимата сме достатъчни.
— Ох, този Земел, ще си изпати накрая! Той все същия ли си е?
— По-зле е. Теб нали от година и половина те няма?
— От две.
— Така. Земел постоянно беше заровен в книгите на огрите. Според мен по-безопасно е да си пъхнеш главата в устата на великан, отколкото да се заиграваш с тези древни фолианти — Илио въздъхна. — Добре, да влизаме вече, а?
— Да влизаме — сви рамене Валдер.
— Ама че вид имаш, приятелю — ухили се Илио. — Поне дрехите си да беше сменил. Непристойно е да се явяваш пред магистъра в такъв вид…
— Ще го понесе — измърмори Валдер, сега не му беше до закачките на Илио.
Земел съвсем беше загубил ума си, щом беше решил да си играе със забраненото шаманство на огрите.
— Е, Панарик може и да изтърпи външния ти вид, но как ли ще реагира на щита ти? — захили се Илио.
Валдер изобщо беше забравил, че част от неговото Я все още поддържа енергията на щита, с който се беше защитил от лошото време.
— По-добре го махни — посъветва го Илио. — Нали знаеш как реагира О’Карт на необосновано искрене на магическа енергия от други архимагове?
