— Филандецът е станал прекалено мнителен, откакто се присъедини към Ордена на Валиостр — изсумтя Валдер и бутна вратата, водеща в залата на Съвета.
По някаква глупава детинска прищявка той реши да направи напук на приятелските закачки на Илио и не махна щита, а само го скри от погледите на околните, подхранвайки го мислено с тънка нишка енергия. Сега само Панарик можеше да го види, и то при условие, че специално го търси.
Архимаговете влязоха в кръглата зала, осветена с няколко десетки факли, чийто колебливи пламъци хвърляха бледи сенки по стените. Панарик не търпеше магическо осветление и другите магове трябваше да се приспособят към каприза на магистъра. По цялата дължина на залата имаше изящни високи и заострени прозорци, остъклени със зелено стъкло от джуджетата. От прозорците се откриваше гледка към нощен Авендум, шестетажната кула спокойно можеше да се съревновава по височина с двореца на династията на Сталконите.
В центъра на залата се намираше огромно магическо огледало. То се беше сраснало с пода и дори денем отразяваше звездите. Тук бяха и деветте високи кресла, на чийто гърбове стоеше гербът на Ордена на Валиостр — синя капка дъжд, падаща върху бял сняг. Пет от деветте кресла бяха празни. Само четирима архимага мълчаливо седяха на местата си, чакайки търпеливо и сериозно все още непристигналите архимагове на Ордена.
Илио и Валдер учтиво сведоха глави, поздравявайки архимаговете, те им отвърнаха със също такива важни и сериозни кимвания. Равни приветстваха равни.
Двамата пристъпиха всеки към своето място и седнаха. Валдер внимателно изучаваше лицата на тези, които не беше виждал цели две години.
Точно срещу Валдер седеше Ело. Този светъл елф с късо подстригана, изцяло по човешка мода, сива коса и глиги, стърчащи изпод долната устна, беше пълноправен член на Ордена. Магистър Панарик се отличаваше от своите колеги от другите кралства с по-прогресивните си възгледи за присъединяване на светли елфи към редиците на Ордена. Светлите елфи бяха пренесли основите на магията при хората и отказваха да използват шаманството на предците си. Ело беше пълноправен член на Ордена и архимаг. Съюзник или противник? Приятел или враг? През десетте години, откакто Валдер имаше жезъл на архимаг, той така и не можеше да определи отношението си към елфа. Вечно навъсен и не знаещ какво е усмивка, Ело постъпваше както трябва, следвайки пътя на разума, а не на сърцето. Понякога елфът подкрепяше Валдер на Съвета, понякога — не. Невъзможно беше да се предскаже как ще постъпи Ело. Елфът изхождаше само от собственото си мнение за една или друга постъпка на Валдер.
През две празни кресла важно стоеше О’Карт, дребен и постоянно навъсен филандец. Огненочервената му козя брадичка и вечно сърдитият му поглед под рунтавите вежди предизвикваха във Валдер трайна неприязън. Валдер не харесваше рижия филандец и не го криеше. О’Карт отвръщаше със същото. В Съвета те винаги се оказваха на противоположни страни, а в ежедневието се стараеха да не общуват. Вежлив поклон при среща и нищо повече. По известна само на Панарик причина О’Карт беше оставил мястото си на архимаг във Филанд и беше дошъл във Валиостр. О’Карт беше мнителен и навсякъде очакваше заговор срещу скъпоценната си персона. Но същевременно Валдер трябваше да признае, че О’Карт беше един от най-силните магове и се нареждаше веднага след Арцис, пред когото бяха само Валдер и Панарик. Вечно презрителното изражение на лицето му отблъскваше възможните съюзници от О’Карт. Търпяха го, но не го обичаха.
Ето и сега стоеше настръхнал в креслото, скръстил ръце на гърдите си, и презрително оглеждаше вехтото облекло на Валдер. На лицето на рижия архимаг беше застинало гнусливо изражение, сякаш това не беше Валдер, а полуразложен плъх. Валдер кимна учтиво и му се усмихна. На О’Карт не му оставаше нищо друго, освен да отвърне.
„Да се задавиш дано“ — отпрати мислено пожелание към филандеца Валтер, като изобщо не се съмняваше, че оня току-що е направил същото по отношение на него самия.
Ако не и по-лошо.
До магистъра тържествено стоеше дълъг и мършав субект с издължено като краставица лице. Сиви очи, сиви безкръвни устни, тънки сухи ръце. Земел беше стар. Много по-стар от Панарик. Земел беше архимаг още по време на ученическите години на Валдер. Старият архимаг вървеше по свой си, никому неизвестен път. Той не се интересуваше от света. Страстта на Земел беше шаманството на огрите, особено тяхната забранена магия — Кронк-а-Мор. Земел беше един от малкото специалисти в света на Сиала, които знаеха древноогрски и можеха да четат на него. Ето и сега, вглъбен, той прелистваше пожълтелите страници на стар фолиант на огрите, мърморейки си под нос някакви формули и без да обръща внимание на околните.
„Земел е фанатик — помисли си Валдер. — А фанатика много трудно можеш да го убедиш, че не е прав.“
