Валдер и сам беше започнал да усеща, че му се налага да прилага все повече и повече усилия и концентрация, за да контролира енергийния си поток. Имаше чувството, че нещо отклонява неголямо количество магическа енергия. И тогава Валдер се сети. Заради всички тези спорове със Земел напълно беше забравил за магическия щит, който го защитаваше от снеговалежа, и архимагът така и не си беше направил труда да го махне. Щитът едва-едва мъждукаше на границата на съзнанието му, предизвиквайки досадно отклонение в посоката на потока. И нямаше никакъв начин да го премахне, моментно разсейване — и кръгът ще се разпадне, а освободената и неконтролирана енергия ще нанесе катастрофални разрушения.
— Всичко е наред, Илио, мога да се справя — бързо успокои приятеля си Валдер.
Панарик навъсено изгледа архимага, за разлика от другите той виждаше избледнелия и почти изгаснал защитен щит. Не каза нищо, но Валдер знаеше, че след като всичко приключи го очаква не особено приятен разговор.
„Изложих се като новобранец“ — с горчивина си помисли Валдер, докато слушаше меланхоличното пеене на Земел.
Вълшебство и шаманство. Две страни на една велика и така и неопозната до край сила. По-древното, възникнало в зората на времето шаманство и относително младото вълшебство. Всяко си имаше своите плюсове и минуси. Вълшебството сработваше мигновено, но вълшебниците плащаха за това с болка. За да се активира дори най-простото заклинание, в шаманството се изискваше време, стотици фрази, жестове, рисунки, а понякога и определени съставки. Бавна магия — така презрително наричаха шаманството маговете на Ордена и маговете на светлите елфи. Последните отдавна се бяха отказали от шаманството на предците си и бяха започнали да използват вълшебството на хората, оставяйки древното изкуство за тъмните си събратя.
В залата на Съвета сякаш минаха часове. В слепоочията на Валдер се надигна хладната пулсираща болка на магията. Магията беше навсякъде. Като топъл сияещ пашкул обвиваше архимаговете, пулсираше и трептеше с пурпурна аура над пеещия и правещ жестове Земел, извираше като водопад от Рога. Енергията изпълни цялата стая, енергия на енергията, енергия, която Рогът на дъгата увеличаваше стотици хиляди пъти. Тя опияняваше, искаше ти се да заплуваш в нея, искаше ти се да си я запазиш за вечни времена. С тази енергия можеше да създаваш нови планини и морета, да лекуваш хиляди болни, дори да възкресиш мъртвите. Само частица от нея — и ще бъдат унищожени враговете на Валиостр, завинаги ще изчезнат от света на Сиала огри, великани, орки и десетки други враждебни на хората създания. Валдер беше завладян от еуфория. Еуфория на безнаказаност и могъщество.
— Нещо не е наред, има някакви колебания — развълнувано каза О’Карт.
— Къде, не усещам нищо? — завъртя глава Ело.
— В дясната част на трети участък, точно над артефакта.
— Къде е?! Не виждам!
И тогава Валдер я забеляза. Малка червена точица в многоцветното сияние на Рога. Точката се колебаеше, подчинявайки се на гласа на Земел, и трептеше като свещ под поривите на студен вятър. Трептеше и нарастваше.
— Прекратяваме! — изграчи Валдер, устата му изведнъж пресъхна. — Поява на непланирано изтичане! Всичко излиза от контрол!
— Изгасяме кръга — заповяда Панарик, той също видя частицата зараждащ се Мрак.
— Да не си посмял! Още не съм свършил — изкрещя Земел.
— Това е заповед, Земел — сурово отвърна магистърът и започна да гаси своя поток енергия.
— Шахсстан! — изведнъж извика Земел и протегна ръка със сключени в странна фигура пръсти към Панарик.
Магистърът отлетя на няколко метра и замря на огледалния под. Не беше нужно да си лекар, за да разбереш, че магистърът на Ордена е мъртъв. Шаманството на Земел просто беше отнесло главата на Панарик. Със смъртта на Панарик кръгът се пръсна и четиримата архимага отлетяха в различни посоки. Остана само Земел, обхванат от черното сияние на враждебната магия, извираща от Рога.
Преливащото от цветове сияние на деня се смени с нощ. Потоците енергия вече не бяха под контрол и четирите ослепителни снопа магия удариха нагоре, изпарявайки тавана и покрива на кулата. В залата на Съвета се втурна студен вятър, завихряйки безброй снежинки в безумен танц на болката. Петият поток, потокът, който беше контролиран от мъртвия Панарик, удари хоризонтално, като мина през надигащият се от пода Ело, убивайки го на място, а след това направи огромна дупка в стената на залата и изчезна. Енергията с пращене се стовари на плещите на опитващият да се изправи от пода зашеметен Валдер. Той погледна към огледалния под, където го беше захвърлила магията, и видя бледото си лице. Пареща болка премина през тялото му, причинявайки ужасна болка.
Море от енергия. Океан от енергия. Енергия, която можеше да управлява само полуделия Земел.
— Убиец! — изкрещя отляво на Валдер изправящият се Илио.
