Но слабото червеникаво сияние минаваше през пръстите и озаряваше лицето ми. Не, така нямаше да стане, светлината се виждаше. Извадих болта от арбалета и го поставих обратно в чантата. Светът потъна в мрак и аз се слях със стената в едно цяло, стараейки се да дишам колкото се може по-тихо.
Минаха векове, преди ухото ми да различи тихи стъпки. Повече от всичко приличаха на леки стъпки на босоного хлапе. Те приближиха, а аз бръкнах в чантата, надявайки се да намеря в тъмното стъкленица с подходящо заклинание. Стъпките замряха пред вратата. И пак се раздаде тихото доволно хихикане. Нима ме откриха?
Само със страхотни усилия на волята не побягнах, а замръзнах както замръзва уплашен заек в момент на опасност, надявайки се, че хищникът няма да го забележи в снега. Вратата рязко се отвори, като едва не ме удари, но аз дори не трепнах, мълчаливо отправяйки молитви към всички богове на Сиала. Ръката ми така и си остана в чантата, трескаво стискаща напосоки взета стъкленица. Но Смехуркото не влезе в стаята, а спря на прага.
Чух го как души. Изглежда неизвестното същество се опитваше да ме открие по миризмата, и беше много странно, че създанието не пристъпва в стаята, то виждаше перфектно в пълен мрак (поне аз не го чух да се препъне нито веднъж, докато обикаляше из залите). Още едно хихикане, предизвикващо студ в стомаха ми. Създанието не си отиваше, усещаше, че съм някъде наоколо, но и не се решаваше да влезе, тъй като другата врата, където хвърлих ръкавицата, също зееше отворена и имаше вероятност да съм там и да дебна шанса си да избягам.
Мигът бавно се проточи. Имах време на спокойствие да проклинам тъпата си идея да се скрия в къщата. Трябваше да хукна надолу по улицата, тогава шансовете ми да се скрия щяха да са по-големи. А сега се чувствах като гоблин, затворен в лабиринта на орките.
Накрая чух поредното тихо изхихикване, а секунда по-късно и отдалечаващото се шляпане на босите крачета. Ориентирайки се по затихващия звук, си представях какво става: тук съществото пресича залата, тук влиза в далечната стая, замира… Отново крачки, победоносно хихикане — явно беше намерило ръкавицата ми — и бързо отдалечаващи се ситни крачки, които накрая заглъхнаха в тишината.
Бавно се плъзнах надолу по стената към пода. Ръцете ми едва доловимо трепереха, изпитах неустоимо желание да изпия нещо силно. Нещо като прословутата домашна ракия на Гозмо.
В никакъв случай не биваше да оставам тук, защото когато осъзнаеше, че е било измамено толкова елементарно, създанието можеше да дойде пак. Да се връщам ли обратно към Човешка или все пак да рискувам и да мина през тъмната къща, излизайки на отсрещната улица? Няколко пъти съм бил в подобни домове, явно един архитект ги беше правил, така че се ориентирах без проблем. Сега бях в крилото на слугите и ако тръгнех направо, а след две врати завиех надясно, щях да се окажа в задната половина на първия етаж на къщата. Там би трябвало да има врата към кухнята, а от кухнята директно щях да се озова на Спящата котка — работа за минута. Отново извадих огнения болт, без да рискувам да паля „светлинката“, и държейки импровизирания източник на светлина в ръка, тръгнах през мрачната къща.
Прекрачих паднало шкафче с изкъртена страна и бутнах вратата на нужната стая. По навик я затворих след себе си. Под слабата червеникава светлина от мрака изплува маса със светлолилава ваза на нея, изработка на низински майстори15, с изсъхнали цветя в нея. Цветчетата отдавна се бяха разпаднали и на тънък слой покриваха полираната повърхност на масата. Стол с резбована облегалка, имитираща паяжина — без съмнение работа на джуджета, въпреки че те не обичаха много да работят с дърво. Две картини, уви, не можех да видя какво изобразяваха — от времето картините беше потъмнели и сега се виждаха само отделни щрихи. Неголеми рафтове с редици прашни книги. Май бях попаднал в кабинета на управителя или на иконома. Самият иконом лежеше на пода до масата. Лицето му беше обърнато надолу. Стар, покрит с паяжини и прах скелет. Приближих предпазливо и се наведох над него. Костите на краката му бяха раздробени, или по-скоро изгризани, сякаш някой се е опитвал да се добере до вкусния костен мозък. Гхоли?
„Едва ли. Следите са други, а и отпечатъците от зъби също.“
Изумено тръснах глава. Какви следи? Какви отпечатъци от зъби? За какво говоря? Та аз нищо не разбирам от това! Сякаш някой друг беше произнесъл мислено тези думи. Някой, който много добре знае навиците на тези същества, някой, разбиращ от остатъци от магически следи. Например този, който неотдавна се появи в моя сън. Архимаг Валдер. Не, глупости! И сам не си вярвам. Моята глава си е моя глава и там просто не може да има никакви думи на мъртъв магьосник!
Бързо се отдръпнах от трупа, предизвикал в главата ми нечии чужди, съвършено непонятни за мен мисли, и погледнах през прозореца.
Погледнах и едва не възкликнах чисто по детски. Прекалено рано започнах да се радвам, прекалено рано. Странностите на Забранената територия нарастваха лавинообразно. Точно като снежна топка.
