„Ти ми обеща да изчезнеш!“ — в момента мислех повече не за тайнствения облак мъгла, а за здраво заседналия в главата ми глас.
„А ако бях изчезнал? Къде щеше да бъдеш тогава? В устата на Ирил?“ — логично ми възрази той.
„И що за чудо е това?“
„Никой не знае. Рожба на Кронк-а-Мор. Виждал съм описания в древните книги, когато… — гласът направи пауза, — когато бях още жив. Стари гравюри на такива създания. Те са слепи и като паяци дебнат по изоставени пътища, чакайки случайни минувачи като теб. Ако е необходимо, чакат с векове.“
„И как ловуват?“ — попитах недоумяващо. Сляп ловец — това си е нещо ново.
„За тях казват, че имат отличен слух.“
„Нещо не ми се вярва. Отдавна трябваше да ме е хванал, ако всичко е така, както казваш“ — помислих недоверчиво.
„Не се ласкай, Ирил те е чул още преди двеста ярда. Просто чака сам да отидеш при него.“
„Няма да дочака. Намерил си глупак. Ще трябва да потърся друг път.“
„Само да отстъпиш назад и Ирил ще нападне — бързо отвърна архимагът. — По-добре не мърдай. Трябва да го заблудиш.“
„Интересно как? — изсумтях аз, като не откъсвах напрегнат поглед от безгрижно люлеещия се облак. — И какво значение има за теб, ако ме изяде?“
Валдер дълго мълча. Вече започвах да си мисля, че всички тези невероятно странни гласове са плод на въображението ми.
„Отново получих шанс за живот. Живот без болка. Живот, а не сиво нищо, от което е невъзможно да попаднеш нито в мрака, нито в светлината. По-добре живот в чуждо тяло, дори и като неканен гост, но все пак живот. Позволи ми да спя, няма да ти преча, а може и понякога да успея да ти помогна. Не ме гони… Моля те!“ — гласът на мъртвия архимаг излъчваше молба и ужасен копнеж.
„Добре, става. Засега можеш да останеш, където си“ — аз все пак стигнах до заключението, че помощта на архимага може да ми бъде полезна.
Ще си имам свой импровизиран покровител. И какво толкова страшно има в главата ми да звучи нечий глас? В Авендум в главите на мнозина, особено онези, които са във второ крило на болница Десетте мъченика16, постоянно живеят гласове, и нищо. Вярно, че тези, които чуват тайнствени гласове, не са наред с ума, но покажете ми поне един нормален в този безумен свят!
„Можеш да останеш. Но само дотогава, докато не напусна Забранената територия. Разбрахме ли се?“
„Да! Благодаря ти!“ — в гласа прозвуча облекчение.
Създаваше се впечатлението, сякаш съм дарил нов живот на архимага.
„И така, как мога да заблудя това същество?“
„Вземи един камък и го хвърли колкото се може по-далеч от себе си. А после бягай.“
Брилянтен, гениален план! А аз, грешникът, си помислих, че наистина ще ме посъветват нещо разумно. Макар че може и да сработи. Ако бягам бързо, много скоро ще се окажа до статуята на Сагот, а Фор казваше, че там е абсолютно безопасно и никаква твар няма да посмее да ме докосне. Ще рискувам.
Вдигнах от земята малко кръгло камъче и го хвърлих в най-близкия до мъглата прозорец. То влетя в тъмното, удари се в отсрещната стена и капанът сработи. Облакът като изстреляна от елфийски лък стрела се метна в посока на неочаквания звук и хлътна в прозореца, през който само преди секунди беше влетяло камъчето. Явно този Ирил беше много гладен. Мъглата изчезна в къщата и аз на бегом прелетях опасния участък от улицата, като с крайчеца на погледа си отчетох, че номерът ми не се получаваше кой знае колко сполучлив — бялата субстанция, сега по-скоро приличаща на някакъв сляп магически червей, никога не виждал слънце, стремително изтичаше от сградата на нощната улица. Миг — и червеят отново се превърна в облак, още миг — и облакът реши да си поиграе на гоненица с уплашената ми и съсредоточена върху отчаяния спринт персона. Увеличих скоростта, до статуята на Сагот оставаха само някакви си десетина ярда. Въздухът излизаше със свистене от дробовете ми, когато направих последния напън, усещайки зад гърба си безликите пипала на Ирил.
„По-бързо!“ — съвсем излишно ме посъветва отново изникналия от нищото Валдер.
Сякаш не давах всичко от себе си.
Не можах да намаля и с всички сили се блъснах в гранитния пиедестал. Ударът ми изкара въздуха и аз паднах по гръб на прашната настилка, наблюдавайки как бездушния облак с пълна скорост, като озверял от глад гхол, лети към мен. Още миг — и Ирил, издавайки невероятно мелодичен и изобщо не вписващ се в ситуацията кристален звън, се пръсна на хиляди малки парченца, които пламнаха ярко и изгоряха още във въздуха. Пустота и тишина.
В ушите ми още ехтеше звънът на унищожената от магията на статуята мъгла. Е, учителю Фор, ти, както винаги, се оказа прав. Статуята на Сагот наистина е безопасно място.
— Слушай, магьоснико! Засега можеш да си стоиш в главата ми, но не ме разсейвай в неподходящи моменти. Спри да говориш, освен ако не ме заплашва опасност! Млъквай или изчезни! — изхриптях ядосано.
Архимагът мълчеше. Чудесно! Този път излязох победител, макар че, честно казано, ако реши да не се маха от главата ми, аз едва ли бих могъл да направя нещо по въпроса, поне докато наблизо не се окаже някой маг на Ордена.
