Зад прозореца беше зимна нощ. Къщите отсреща бяха покрити със сняг. Както и улицата. На някои места дори имаше навяти преспи. Що за глупост? Преди десет минути отвън беше лято, а сега е истинска зима! С викове и смях по улицата притичаха няколко момчета, като едва не блъснаха увит в шуба дебелак в старинни дрехи.
Улицата беше оживена от десетки сновящи насам-натам хора. В къщите отсреща горяха огньове, а и самите къщи изглеждаха доста нови. Навън нощта тъкмо настъпваше.
— Последната нощ — прошепна в главата ми познатият глас на архимаг Валдер. — Нощта, когато умрях.
Подскочих от изненада, плюх на всички тези чудеса и като едва не избих вратата, изхвърчах от стаята.
Маса в средата на стаята, ваза с изсушени стръкове, които по-рано са били цветя, картини, книги, стол, скелет на пода. Прозорец. Зима. Хора, които са живели преди двеста години и които не подозират какво ще им се случи след няколко часа. Отново се оказах в стаята с изглед към зимната улица. Що за безмислици?! Поредният номер на Забранената територия? Отново минах през странната врата, но този път не я затворих след себе си.
Маса, ваза, цветя, мъртвец, прозорец, зима. Погледнах назад в стаята, където бях току-що.
Маса, ваза, цветя, книги, скелет с нагризани кости и бял, бавно падащ на улицата сняг. Някакъв омагьосан кръг.
Поне още двадесетина пъти се опитах да повторя епизода с преминаването през вратата, но с желязно постоянство се оказвах в една и съща стая. Щеше да е забавно, ако смехуркото беше попаднал тук заедно с мен. Нямаше как да остана дълго скрит.
— Обикаляш в една и съща стая, отразена хиляди пъти в реалността — отново същият тих и уморен глас.
— Кой си ти? — прошепнах уплашено, макар вече да знаех отговора.
— Не знам… — дойде отговорът след известно време — Аз съм аз. Жив съм благодарение на теб. Дори не аз, а само частичка от моето Аз. Нищожна искрица на подобие на живот.
— Ти си в главата ми! — извиках.
— Не се стархувай, ще си тръгна веднага щом напуснеш тази прокълната с магия земя, а засега позволи ми да живея, дори и да е за малко — гласът беше умоляващ и за миг ме разколеба, но бързо се овладях.
— Не! Махай се от главата ми!
— Познаваш ме, ти беше аз, когато всичко това се случи. Трябва да знаеш, че няма да те нараня, а дори ще ти помогна.
Умрял съм да търся помощ от някой, заселил се в главата ми, още повече без мое разрешение! Много ми се прииска да завия и да изчегъркам гласа на проклетия архимаг от ушите си.
— Ще ти помогна да се измъкнеш и да завършиш делото си — гласът беше тих, трябваше да се напрегна, за да разбера думите.
— Какво дело?
— Ти беше мен, а аз станах теб. Ти узна целия ми живот, а аз узнах твоя. Всички твои дела, всички твои задачи. Ние сме едно цяло.
— Ние не сме едно цяло! — ядосано ритнах черепа на мъртвеца и той се търколи към стената. — Това е моето тяло!
— Така да бъде — Валдер нямаше намерение да спори. — Позволи ми просто да заспя, когато всичко това свърши, и аз ще ти помогна да се измъкнеш оттук.
— Да заспиш? Как така да заспиш? В главата ми?
— Да, искам покой и забвение.
— Не! Хиляди пъти не, Х’сан’кор да ме изяде! Това си е моята и само моята глава!
— Добре — отвърна Валдер след кратко мълчание. — Ще ти помогна просто ей така, а после ще си отида. Ти си попаднал в огледало на времето. Прозореца. Излез през прозореца. Просто скочи и не мисли за нищо.
Гласът млъкна и аз се заслушах в себе си. Тишина, Валдер беше заспал или наистина си беше отишъл.
Прозорецът? Да се опитам да мина през прозореца и да се озова в зимен свят? И какво ще правя, ако изведнъж се окажа двеста години назад? Ще успея ли да се върна обратно или ще ми се наложи да прекарам остатъка от живота си в напълно непознато място? Архимагът мълчеше и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да последвам съвета му — да се измъкна от проклетата стая през не по-малко проклетия прозорец. Времето незабелязано отлиташе — още два-три часа — и щеше да започне да се зазорява. Трябваше да се измъка от това отвратително място преди първите слънчеви лъчи да обагрят хоризонта в червено.
Приближих до прозореца, който, както и хиляди други прозорци в Закритата територия, беше счупен, и погледнах навън. В лицето ме лъхна лек мразовит ветрец. Както каза архимага — разбира се, ако наистина е бил той, а не развихреното ми въображение:
— Просто скочи и не мисли за нищо.
Лесно беше да се каже! Да се засиля и да скоча през този прозорец с изкривена рамка и парчета старо стъкло по краищата! Макар че от някои богаташки домове съм си тръгвал и по-малко елегантно. Когато по петите те следват десетина разгорещени стражи, мечтаещи единствено да те разфасоват, не през прозореца, а направо през комина ще избягаш.
Прибрах огнения болт — лунната светлина, падаща през прозореца, и отразената от снега бяха напълно достатъчни за добра видимост. Замислих се, после извадих арбалета, насочих го към прозореца и дръпнах спусъка. Тетивата звънна и изстреля болта напред, но той изчезна и не се удари в стената на отсрещната къща. Просто изчезна и край.
