— Яж ми черния дроб, демон от бездната! — изплюх аз и като се засилих, скочих в неизвестността.
Мярнах прозореца, лениво плаващата в небето луна, и снега, тихо падащ на земята. Подметките на ботушите ми удариха в каменната настилка, от инерцията не можах да се задържа, залитнах и се претърколих през дясното си рамо.
Изправих се. Рамото и хълбока ме боляха след удара в земята, но в момента не ми беше до това.
Видението изчезна, разтвори се, отнесено от вятъра на времето. Нямаше сняг, нямаше нови къщи с приветливо светещи прозорци, нямаше хора, бързащи занякъде. Само мъртвата улица Спящата котка. Мъртви къщи с мъртви прозорци. И лятна нощ. Значи бях попаднал където трябва.
Архимагът в главата ми се беше оказал прав. Изходът се оказа през прозореца. Погледнах назад към къщата на съдията. Ето прозорецът, през който скочих. Любопитството ми се събуди. Приближих до него и надникнах в стаята, където бях до преди малко. Маса, ваза, скелет. Врата. А по-нататък — тъмната дупка на коридора, водеща някъде навътре в къщата.
— Я да се махам оттук! — измърморих аз, отмятайки арбалета на гърба си.
В къщи повече няма да влизам, че като нищо ще остана в тях завинаги. Огледах се и като сверих с картата в главата ми, се устремих към улицата на Маговете.
Улица Спящата котка по нищо не се отличаваше от Човешка. Все същата пустош, все същите хиляди несъществуващи очи, наблюдаващи ме от изкъртените прозорци. Като че ли улицата беше по-тъмна, а и къщите бяха по-бедни, на по-богатите фасадите им гледаха към Човешка. Вървях бързо, придържайки се в сенките и полумрака, като внимателно се вслушвах в тишината на нощта и песента на унилия ветрец. На няколко пъти ветрецът донасяше разпокъсани, изкривени от разстоянието звуци на детски плач, но те бяха толкова призрачно далечни, че се постарах да не им обръщам внимание.
Минутите минаваха, мъртвите къщи се мяркаха отляво и отдясно. Веднъж се натъкнах на скелет на кон, проснат напреки на улицата. Костите му, както и останките на безименния труп в стаята-капан с вазата, бяха натрошени или по-скоро нагризани от нечии зъби. Дали не е бил моят приятел плачльото-смехурко? Заобиколих скелета, без да свалям поглед от нещо бяло, внезапно появило се далеч напред.
— У-у-у-у — като сто грешника скръбно виеше вятърът в мъртвите скелети на къщите.
Навсякъде миришеше на мухъл и прах, все едно си под леглото на скъперник. (Повярвайте ми, знам какво говоря. Веднъж ми се наложи да лежа под едно такова легло цели два часа, изчаквайки неочаквано появилият се собственик да се разтресе в гръмовното хъркане на здрав и щастлив от живота човек.)
В една от къщите вдясно от мен зееше огромна черна дупка и аз бързо преминах от другата страна на улицата — да не изкушавам съдбата, че не се знаеше каква гадина може да се е притаила там тази нощ.
Съвсем скоро наближих странното бяло петно и с интерес започнах да го изучавам.
Близо до дървена и доста порутена къща, по-скоро ресторант, с претенциозна табела във формата на дебела котка, пътят ми бе препречен от облак прозрачна сребристо-бяла мъгла. Кръгъл, пухкав и някак гальовен като невинно агънце, облакът висеше в средата на улицата, без да докосва с краищата си околните къщи. Създаваше впечатление, сякаш някой гигантски паяк не беше довършил паяжината си, зарязвайки я на произвола на съдбата. Краищата на облака се колебаеха и трептяха под полъха на ветреца, създавайки впечатление за вял живот. Мъглата изобщо не приличаше на юнската мъгла в Авендум — онази беше жълта и непрогледно плътна, а тази… Мъгла като мъгла, просто със странна форма и прозрачна. Но по някаква причина аз и за миг не се усъмних в магическия й произход.
Спрях на десетина ярда от неочакваното препятствие и се зачудих какво да правя по-нататък. Фор ме беше посъветвал да вървя по покривите, но дали ще издържат тежестта на човешко тяло след толкова време? Да се пробвам да мина бързо покрай него? Под прикритието на сенките, прилепен до стената на сградата? Да пробвам, разбира се, може, но какво точно ме грозеше? Ами ако изведнъж това незнайното реши да се приближи и да провери кой минава през територията му?
Зад сребристата мараня на странния облак се мярнаха очертания на човешки силует. Съдейки по ръста, това беше някакъв великан. Главата на силуета достигаше втория етаж на сградите до него.
Статуя. Статуя на Сагот. Е, Фор и тук се оказа прав, но как да се добера до скулптурата на бога?
Как, как? Мълчание!
Вече вдигах крак да тръгна покрай стената и да хлътна в сянката покрай облака, когато ме спря остър глас, прозвучал отново в главата ми:
„Спри! Не мърдай, ако ти е мил животът!“
Гарет си е послушен младеж, така че замръзнах като плашило в селска нива. Само след няколко агонизиращи удара на сърцето осъзнах, че пак ми говори архимагът. Наканих се да отговоря подобаващо на проклетия Валдер, когато той явно осъзна как смятам да му се навикам и ревна:
„Замълчи! Нито звук! Тази твар е сляпа, но със слуха всичко й е наред! Говори ми мислено, чувам те прекрасно.“
