Както и в добрите спектакли, с мълчанието не трябва да се прекалява. Създанието, което ме гледаше, най-накрая загря, че нямата сцена не може да продължава вечно, отдръпна се крачка назад и като замахна с полуизгнилата си ръка, удари по мястото, където бях миг преди това. Аз, естествено, отдавна не бях там, вече бях отскочил в средата на Спящата котка и трескаво се опитвах да разгъна вързопа, за да извадя месото. Зомбито доста пъргаво тръгна към мен с протегната напред единствена ръка, издавайки тежки хрипове. Вторият също се откъсна от десерта си и като натъпка последното парче месо в уста, тръгна да помага на събрата си. Зомбито не е плачльо-смехурко, тук трябва да си спокоен, да разсъждаваш трезво и да си поне малко от малко подвижен — тогава имаш шанс да оцелееш.
— Ще го считаме за малка тренировка преди Храд Спайн — измърморих аз, опитвайки се да не забелязвам, че в зъбите на втория мъртвец беше заседнало не малко парче прясно месо.
Тварите приближаваха и аз се отдръпнах още десетина ярда, примамвайки ги от тясната пресечка на широката улица. Все пак тук имах възможност да маневрирам и да избягвам лапите на мъртъвците. Проклетият възел най-накрая поддаде, бързо разгънах елфийската тъкан и хвърлих месото в муцуната на едноръкия.
Създанието хвана парчето още във въздуха и загубвайки временно всякакъв интерес към мен, започна настървено да разкъсва неочаквано попадналата му плячка. Зомбитата, както е известно, са ненаситни, и това, че току-що беше хапнал прилично парче месо от лежащия в близката пресечка нещастник изобщо не намаляваше апетита на гадината.
Със свободната си лява ръка издърпах от пояса магическата елфийска връв-паяжина. С нейна помощ можеше да се преодолее почти всяко препятствие. Не й трябваха тризъби „котки“ в свободния край — без проблем прилепваше към всяка повърхност така, че нямаше отлепяне. А магическото й свойство самостоятелно да издига човека нагоре само увеличаваше нейната популярност сред желаещите да преодоляват неочаквани препятствия. Вярно, цената й беше доста висока. Не беше лесно да се снабдиш с връв, използвана от разузнавачите на тъмните елфи.
Замахнах с паяжината и свободният й край полетя към покрива на банката, сякаш към него имаше завързана тежест. Държейки свободния край в ръка, зачаках кога чудото на елфийската магия самичко ще се закрепи някъде там горе и ще ме издигне по-далеч от гладните създания. Първото зомби вече дояждаше месото и взех да съжалявам, че съм взел толкова малко. Второто се изравни с него, но не спря да се присъедини към пиршеството, а упорито продължи към мен. Походката му беше като на пияница от Пристанищния град — да го духнеш и ще падне. Но мъртвецът не падаше, а с упоритостта на гном, впил се в тялото на земята, крачеше към мен.
Почувствах рязко дръпване, магическото въже започна да ме издига. Зомбито разочаровано изсумтя, опита се да скочи и да ме докопа с ръце, но не успя и с глухо тупване се приземи на земята, като едва не смачка едноръкия си събрат. На мен, честно казано, не ми беше до тях. Забутах стената на банката с крака, за да ускоря изкачването си нагоре.
Силно задъхан, преметнах крак върху гранитния корниз, опасващ цялата сграда точно под покрива, и с рязко движение се прехвърлих на него. Претърколих се по гръб и погледнах към звездното небе.
До изгрева оставаха малко над два часа и звездите започваха да бледнеят в очакване на още непробудилото се, но вече близко утро. Стрелец захождаше зад хоризонта, Камък губеше магическата си яркост, а Свинопас беше плътно до Луната. Съзвездията още бяха на нощното небе, но бавно изсветляваха, подканяйки ме да побързам и да изчезвам от това място преди зазоряване.
Мъртъвците ядосано хриптяха някъде долу, тъпо и безспирно блъскаха в стената на сградата в напразен опит да докопат изплъзналия им се човек. Захилих се като обезумял. Напрежението от току-що преживяното си казваше думата. Кръвта думтеше в ушите ми като бойни барабани на орки, изпълвайки лятната нощ с някакво подобие на жизнен ритъм.
В какво се забърках! Мракът ме подтикна да ставам крадец! Да бях станал магазинер или ковач дори. Щях да си живея безгрижно живота, без пет пари да давам за нищо, и нямаше да навирам глупавата си глава в неприятности.
Добре! Ще се отдаваме на унинието малко по-късно. Ако изобщо доживеем до това „по-късно“. Станах, прехвърлих се на керемидения покрив и освободих въжето, впило се в него като гладна пиявица в невнимателен гюляйджия, цопнал в река Кристална мечта17. После намотах паяжината в стегната топка, прикрепих я към колана, прибрах така и не влезлия в действие нож и се огледах.
Луната беше потопила целия свят във вълшебна сребриста светлина. Пред очите ми се простираха покривите на къщите. Тук сенки нямаше и светлината заливаше всичко, превръщайки покривите в приказна равнина от керемиди, ръждясали тръби и счупени ветропоказатели. Беше светло като ден и ако можеше да се погледне към покривите някъде от нощното небе, щях да изпъкна като преяла хлебарка върху кухненска маса на дневна светлина.
