Магията, която ги съживяваше, възпрепятстваше гниенето им и мъртъвците спокойно си съществуваха в продължение на няколко десетилетия, преди времето да се смили и да унищожи плътта им. Но не понасяха слънчева светлина, от нея телата им се топяха като бучки захар в гореща вода. Затова обикновено обитаваха изоставени пещери, минни галерии, тунели, гробници, мазета на стари къщи. Само през нощта изпълзяваха от скривалищата си в търсене на плячка. И можеха да бъдат убити. По принцип всеки, владеещ сносно меча, можеше без особени проблеми да накълца обикновено зомби. Прекрасно се справяха и магическите светлинни кристали, които унищожаваха плътта им, огънят също беше добро средство. Но обикновено нищо от това не ти е под ръка, когато се натъкнеш на ходещ труп.
За щастие сега имах и огнени болтове, и светлинни кристали, но не бързах да ги използвам, запазвайки си ги за Храд Спайн.
Зомбитата не са толкова страшни, колкото разправят нощем край огъня или в кръчмата. Заявявам ви го най-отговорно. Веднъж, преди много време, разхождайки се в търсене на несъществуващи съкровища из изоставените Мини на Ола, намиращи се недалеч на изток от Авендум, се натъкнах на две такива създания. Тъпи, гладни, тромави твари, които не искаха да си лежат кротко в гроба. Да се избяга от тях е доста лесно, особено ако не си се натъкнал на така наречения „свежак“, а на полуизгнили останки, които се придвижват едва-едва поради липсата на голяма част от мускулите и сухожилията, че дори и на костите. Главното е да не попадаш в техните ръце-куки, тогава със сигурност няма да останеш жив. В тялото на плячката зомбитата се впиваха не по-зле от имперски кучета.
Дъвченето се раздаде с нова сила и аз потръпнах от отвращение. Кой на мое място би останал хладнокръвен? Не е много приятно да се чуе нещо подобно, без значение кой си — добър пекар, смел войник, безмилостен убиец или обикновен крадец. Не разбирах откъде се бяха взели тук зомбита. До Гробищна беше доста далеч. Да не би гадинките да имаха вечерна разходка преди лягане? А и какви зомбита тук след двеста години? За това време всяко уважаващо себе си зомби, независимо дали го иска или не, би трябвало да се превърне в прах. Но не! Явно ще трябва да отнеса разхождащите се мъртъвци към странностите на Забранената територия.
В лявата си ръка взех подготвеното месо, а в дясната — къс нож. Ако не потръгнеше добре, поне сребърната нишка по острието щеше да ме защити. Не, зомбитата не умираха от среброто, просто ставаха по-малко пъргави и много мързеливи. Понякога зомби, получило сребърна стрела в гърдите, изобщо не обръщаше внимание на преминаващ покрай него човек. За известно време. Докато някои смелчага не реши да си вземе ценната стрела и не я издърпа от уж умрелия мъртвец. Обикновено тези момчета свършваха зле и не стигаха до погребение, защото от тях, строго погледнато, не оставаше нищо за погребване.
Хриповете се чуваха иззад ъгъла на масивна сграда от червени тухли. Прозорците бяха закрити със здрави стоманени капаци, а тежката метална врата би могла да издържи и пряк удар на гномско оръдие. На фасадата с огромни букви беше написано:
Б…НКА ХИРГЗ…Н и СИ…О…Е.
Липсваха някои букви, но дори и доралисец щеше да разбере, че тук е написано: „Банка Хиргзан и синове“. Доста известна и богата фамилия гноми.
Ето я, значи, гномската банка. Точно до това място беше стигнал Фор, но не беше успял да проникне в сградата и се беше върнал. Пристъпих към банката и внимателно, стараейки се да не вдигам шум, надникнах зад ъгъла. В носа ме удари убиваща всички други миризми воня на гниеща плът, а погледът ми се срещна с този на мъртвец, опитващ се да направи същото, което правех и аз, но от противоположната страна на ъгъла.
Нямата сцена беше като извадена от най-добрите спектакли на Пазарния площад. Изправен лице в лице с оживелия мъртвец, аз постъпих като малко и беззащитно зверче, когато се изправи пред горски хищник — замръзнах.
Създанието не беше в добро състояние. Едната ръка я нямаше, ребрата вдясно бяха оголени и смътно се белееха на слабата лунна светлина, кожата беше в мръсно сивозелен цвят, едното око липсваше, устните отдавна бяха изгнили, а покритите с прясна кръв редки зъби се бяха оголили в язвителната усмивка на селски идиот. Още една твар стоеше с гръб към мен, прекрасно виждах изгнилото й тяло и изскочилите през черното месо бели петна на прешлените. Второто зомби още не беше приключило и с огромен ентусиазъм се отдаваше на любимата си дейност — с хрипове и мляскане тъпчеше в уста парчетата месо, които късаше от проснатото в уличката човешко тяло.
Е, поне предположих, че е човек, защото по разхвърляните кости, откъснати парчета и пръснато месо беше невъзможно да се определи точно. Но че днес сутринта това месо е било живо, нямах никакви съмнения. Да бъдеш изяден жив от такива твари… Неприятна смърт.
