Станах от земята и се отръсках от праха, полепнал по черната ми риза и панталоните. След старателното почистване се обърнах, представяйки се пред очите на своя бог. И ахнах. Статуята наистина беше голяма — неизвестният майстор добре се беше постарал, изобразявайки бога на крадците. Той седеше на гранитен пиедестал, кръстосал обути в ботуши крака. Сагот изглеждаше съвсем леко уморен, като пътник след дълъг, но все пак приятен път. Ръцете му с изящни, тънки пръсти лежаха на коленете. Погледнах към лицето му. Обикновено лице на четиридесетгодишен мъж. Остър нос, високо чело. Скулпторът дори беше успял да покаже наболата брада по лицето на бога. Лукави очи и усмивка. Усмивка едновременно на мъдър старец и на палаво момче. Усмивка, излъчваща добротата на сърна и хитростта на лисица. Познавах този човек. Най-малкото го бях виждал. И дори платих със злато за нелепия му и глупав съвет. Пред мен беше същият онзи просяк от Катедралата, който седеше на празния пиедестал.
Не трябваше да се чудя. Чувал бях няколко легенди и десетки митове, че от време на време Сагот обичал да скита по земята и да си говори с тези, които се обръщат към него в трудни моменти. Да помогне, да посъветва, да накаже, да извърти някой номер.
— Виждаш ли, изпълнявам Поръчката — обърнах се на висок глас към статуята. — Само глупавият ти съвет за Селена така и си остана неразбран. Е, радвай се! Успя да ме обереш цяла жълтица!
Но богът мълчеше, гледайки ме с насмешлив поглед. Много му пука на него за някаква си нагла буболечка на име Гарет. Въздъхнах. Е, Сагот ме защити от Ирил, но вече беше време да продължа, още повече, че до улицата на Маговете имаше доста път.
— Интересно — измърморих на себе си. — Как така ранения и умиращ Валдер е успял да измине цялото това разстояние от кулата на Ордена до статуята на Сагот?
Но заселилият се в главата ми архимаг не каза нищо.
Огледах се, спомняйки си, че магът беше умрял непосредствено до статуята, но не открих никакви кости. Е, Сагот да е с него, добре би било и от главата ми да изчезне така! Тихо и незабелязано.
— Сбогом, Сагот — усмирих дързостта си и се поклоних. Все пак пред мен беше бог. — Ще взема този Рог. Дори и без странния ти съвет.
Обърнах се мълчаливо и тръгнах по застиналата в нощния мрак Спяща котка, оставяйки бога на крадците зад гърба си. Досегът със статуята изведнъж ме изпълни с някаква магическа увереност и спокойствие. Увереност в това, че ще изпълня Поръчката, каквото и да се случи. Сякаш бях получил одобрение от бога, въпреки че той не ми каза нито дума.
Улицата беше безкрайна като омразата на елфи към орки. Крачех по нея вече двайсет минути, а до излизането на съседната улица на Маговете оставаше доста ходене. Не знаех колко още ще бродя из този свят на мъртво отчаяние. Искаше ми се по-бързо да се озова в по-приветливи и безопасни места. Защото интуицията ми подсказваше, че колкото по-дълго се намирам тук, толкова повече неприятности ще си навлека.
Първо почувствах миризмата. Миризма, която с нищо не може да се сбърка. Миризма, способна да доведе гладен гхол до екстаз и лудост едновременно. Така миришеха труповете. Сладникавият аромат на смърт и разложение. Започнах да дишам през уста, опитвайки се да игнорирам непоносимата воня, повтаряйки си, че устите на Вухджааз и братчето му миришеха много по-лошо.
Секунди по-късно чух звук на раздираща се плът. След това хрускане и дъвчене. После се раздадоха така познатите за тези, които се занимават с разкопаване на древни гробове, тежки хрипове на полуизгнили дробове. Точно по тези хрипове винаги може да се пресметне броя на проклетите същества. Знаех кой издава такива звуци. Зомбитата. Мъртъвци, съживени с останалото още от огрите черно шаманство, което в продължение на хилядолетия упорито не изчезваше от света на Сиала, мъртъвци, които от време на време се появяваха в различни, най-често изоставени и, за щастие, рядко посещавани от хората места. И тази поява не можеха да я предотвратят нито могъщите ордени на хората, нито маговете на светлите елфи, нито шаманите на орки, гоблини или тъмни елфи. Прекалено силно и неразгадаемо беше шаманството на зловещата и тайнствена раса на огрите, съществуващо от времената, когато тези същества още не са се били превърнали в тъпи и озверели човекоядци, а са управлявали целите Северни земи.
