— Благодаря, Валдер, ти ми спаси живота — промърморих аз, но отговор не получих.
Архимагът отново беше изчезнал.
Кръвта бързо спря и аз, вдигайки хвърлената на пода ръкавица, избърсах изцапаното си лице. Огледала нямаше, така че ми остана само да се надявам, че почти не е останала кръв по лицето. Хвърляйки мръсната и ненужна ръкавица на пода, аз излязох от стаята, като междувременно презаредих арбалета с обикновени болтове с тайната надежда, че тук няма да срещна нищо по-ужасно от плачльото-смехурко. А и не исках да губя магическите заряди преди Храд Спайн. Не се знаеше какви приятелчета щях да срещна в подземните му зали.
С крайчеца на окото си забелязах дървена стълба, водеща надолу към улицата. Нямах никакво желание да вървя по старите покриви. Достатъчно синини получих, не ми се искаше пак да пропадам и да рискувам да си счупя гръбнака.
Стълбата тъжно скърцаше и стенеше, но не се разпада под краката ми, за което й поднесох искрените си благодарности. След това се замислих и добавих благодарности и към Сагот за търпението му към лудориите ми. Сивожълтият правоъгълник, образуван от блуждаещите сенки и лунната светлина навън, ярко изпъкваше на фона на тъмната стена на мястото на липсващата врата. Минах през него към улицата на Маговете и като се придържах плътно до стените на мрачните къщи в най-тъмната сянка, хукнах към кулата на Ордена.
Вътрешно, с непостижимо само по себе си чувство, усещах как капките време безжалостно изтичат и съвсем скоро утрото ще се появи и ще прогони нощта. Още час, дори по-малко, и тъмният хоризонт ще се озари от неуморната лятна зора, след която ще последва и утрото. Утро, което в дадения случай ще означава гибел за всичко живо, намиращо се в този момент в Забранената територия. Забързах ход, плъзгайки се в сенките, слях се в едно цяло с тях и затанцувах със сивите си приятелки под звуците на музика, която чувах само аз.
Танцувах със сенките и сенките ме носеха на своите пепеляви лебедови крила. Напред и само напред, там, където тясната улица се разширяваше, превръщайки се в неголям площад, приютил кулата на Ордена.
Не забелязах как се озовах на границата на улицата на Маговете и площада. Спрях, прикрит в плаща на сянката, хвърляна от стара двуетажна къща без покрив. Срещу мен имаше още една къща, последното човешко жилище преди празния площад. Въпреки че не беше точно така. Площадът не беше празен. Като ням укор, ужасна болка и страшна руина на два етажа стоеше самотната и мъртва стара кула на Ордена. Силата на Кронк-а-Мор не я беше пощадила — нищо не беше останало от миналото величие и изисканост на постройката. Черната виелица добре беше поработила над някога прекрасното творение на маговете на Ордена.
— Земел, Земел, какво направи! — простена Валдер.
Да, катастрофата е била ужасна, изобщо не завиждах на хората, имали нещастието да са наоколо, когато се е разбушувала неуправляемата стихия. И камъче не беше останало на голия и абсолютно чист площад, заобиколен от скелети на къщи и облян като приказна поляна от пречистващата светлина на отиващата си луна. Но нали кулата е имала не три етажа, а много повече, и по време на експлозията останките им би трябвало да са се разпръснали по целия площад. Но ги нямаше. Беше чисто и празно. Просто са се изпарили и край.
— Колко време ще стоим тук? Времето изтича! — гласът, раздал се неочаквано от непрогледния мрак на отсрещната къща, ме накара да се отърся от мрачните мисли и изненадано да се загледам в тъмното, откъдето дойде.
Гласът определено беше на жив човек, а не на някакъв призрак.
— Успокой се, Шниг. Или ишкаш да свършиш като стария Ростгис? — раздаде се в отговор неприятен писклив глас.
Точно като трол, ударил се по най-чувствителното място!
— Успокой се, Шниг, успокой се, Шниг — недоволно замърмори първият. — Ростгиш сам си беше виновен: заплесна се и попадна в устата на зомбито, а тук няма какво да чакаме! Вземаме плановете и се изпаряваме!
— Ако преди това зомбитата не ни нападнат! Ростгис в последно време само се наливаше — усмихна се вторият. — А сега как предлагас да влезем в тази проклета кула? Направо? Ние не сме тезката кавалерия на негово велисество! Трябва внимателно да премислим всичко, инасе сте загубим главите си!
— Ами измисли, Славей! — гневно подхвърли Шниг. — Утрото наближава, време е да действаме.
— Ама замълси зе! Мисля! — ревна Славей и Шниг млъкна.
Така, така, така. Тези имена ми бяха познати. Двамата майстори-крадци Шниг и Славей работеха за гилдията, а следователно и за плужека Маркун. Бяха майстори в занаята. Но работеха мръсно, често оставяха трупове след себе си. Славей беше бледен дребосък, за сметка на това умен за сто крале. А Шниг — здрав, с огромни мускули — отстрани изглеждаше тромав и глупав. Е, мнозина от така мислещите се оказваха на Кейовете18 с нож под лопатката.
