Призракът протегна пръчката и като слепец започна да я върти наляво и надясно, приближавайки бавно към нас. И тогава осъзнах, че ако веднага не направя нещо, ще се возя на рачешка шейна19. След десетина секунди ще ме напипа с пръчката и тогава край с мене. Имах само един шанс, глупав до невъзможност, но аз все пак реших да го използвам, още повече, че беше време да се отърва от неочакваната конкуренция в лицето на Шниг и Славей. Изчаках момента, когато ще се озова между призрака на мага и притаилите се в мрака крадци, и пристъпих към действие.
Прекрачих от мрака на осветената от лунната светлина улица и чух смаяни възклицания зад гърба си.
— Огън! — изревах силно, а после се проснах на земята, покривайки главата си с ръце.
Магът изстреля заклинанието автоматично, точно там, където се намирах до преди секунда. Може и да беше призрак, но уменията си не беше загубил. Въздухът изрева, когато нещо прелетя над мен, последва плътен удар, грохот и виковете на ужас и болка на нещастните крадци, улучени от заклинанието на мага. Правилно бях преценил траекторията на изстрела, заставайки точно на линията между мага и крадците. Призракът улучи — вярно, не мен, но улучи. Не останах да видя какво се случва със слугите на Господаря. А и нямах намерение да си лежа на камъните точно пред призрака. Скочих на крака, заобиколих мърморещия маг и като побъркал се от пролетното слънце заек, криволичейки и подскачайки, се понесох по площада в посока на кулата.
Виковете на хората спряха, не знаех загинаха ли крадците, работещи за неизвестния слуга на Господаря, или просто им е стигнал ума да млъкнат — на мен лично изобщо не ми беше жал за тях. Или аз тях, или те мен. Или този проклет мърморещ призрак всички нас.
Между другото, за призрака. Мърморенето зад гърба ми спря, въздухът отново изрева, аз отскочих на една страна и успях да забележа как една мъглива сфера, оставяща след себе си димна опашка, прелетя над площада, докосна каменната настилка, подскочи като детска топка и с грохот се взриви до някаква къща, правейки в стената й голяма дупка.
Смених тактиката: напред, подскок, рязко вляво, напред, подскок, рязко вдясно, подскок, внезапно спиране, рязко надясно, отново напред. Точно като бълха в тава. Най-изненадващото беше, че тази тактика сполучи. Още три димни сфери прелетяха над площада и се взривиха далеч от мястото, където бях. Веднъж отново ми се наложи да се просвам абсолютно неизящно на земята, когато магическият снаряд на мага удари в кулата на Ордена, но не се взриви, а отскочи от нея, промени траекторията си и се понесе право към мен. Имах време само да видя как димният снаряд бързо нараства, летейки право в лицето ми; нямах време да отскачам и просто паднах, а веднага щом магическата смърт мина над главата ми, скочих и добре че кулата вече беше пред мен. Проклетият призрак, дано гхолите да му изгризат костите, крещеше някъде откъм улицата на Маговете, а аз трескаво затърсих врата. Наложи се да тичам около осветената от луната кула и да съм изложен като на длан пред погледа на разбеснялото се привидение. То доста бързо се приближаваше, крещейки ядосано, че смята да пържи Гарет за вечни времена.
Поредният снаряд удари кулата точно над главата ми, но, както и предишния, отскочи от нея и полетя обратно. Явно дори след преживения унищожителен катаклизъм тя беше съхранила в себе си частица магия, не позволявайки на никого да я замерва със заклинания и да разрушава стените й. Слава на Сагот, най-накрая намерих вратата! Беше на западната страна на кръглата кула, точно както я бях видял в будния си сън, когато временно бях Валдер. Огромна масивна бронзова врата. Задърпах трескаво халката, но вратата дори не помръдна. Ключалки липсваха, така че шперцовете не вършеха работа, а проклетият призрак, скрит сега от стената на кулата, скоро пак щеше да се появи и да започне безумната си стрелба. Дръпнах за последно вратата, после я изритах и ядосано изругах. Времето изтичаше. От една страна призрака, а от друга — настъпващото утро. Хвърлих бърз поглед към звездите. Само Короната на севера и Летен букет все още се виждаха ясно, останалите съзвездия бяха практически невидими. Луната бледнееше, буквално минута — и светлината, озаряваща кръглия площад, ще стане разсеяна и бледа.
Двадесет минути — и ще е утро. Край. Ако не се случеше някакво малко чудо, никога няма да се измъкна от територията, това беше сигурно. Можех вече да се считам за покойник! Ако преди това не ме убие нямащият мира побъркан призрак. Мърморенето на мага се раздаде съвсем близо.
Да се скрия в кулата? Може би ще мога да изчакам там до следващата нощ? Вкопчих се в тънката сламка надежда и отчаяно напрегнах мишци, за да открехна поне малко проклетата врата.
Никакъв ефект. Нямаше да вляза в кулата, всичките ми усилия се оказаха напразни. Тъкмо се канех да хукна към спасителните къщи, когато гласът на Валдер в главата ми произнесе: „Отвори се, това съм аз“.
Вратата плавно се отдръпна, пропускайки ме приятелски в мрака на мъртвото здание.
