Хриптенето на Шниг премина в очарователно бълбукане.
— Милорд, позволете да отбележа, че Шниг в никакъв случай не искаше да изглежда ненужен! — проплака Славей. — Ние още сега ще намерим тези документи!
Раздаде се звук на падащо тяло и облекчените хрипове на Шниг, опитващ да си поеме дъх.
— Знаете много добре, че вашият клиент също служи на Господаря, а Господарят каза, че картите на Храд Спайн трябва да бъдат унищожени, в противен случай могат да попаднат в ръцете на краля и неговите слуги. Предайте го това на този глупак, когото наричате ваш клиент! Това, че е влиятелен, не означава, че трябва да се мисли за звено на Борг. Нека си спомни покойния херцог Патийски!
— Всичко разбрахме, васа милост — потвърди Славей. Шниг не преставаше да кашля. — Ще предадем всичко, което казахте.
— Чудесно, а сега изпълнявайте! Да не мислите, че ако можех да вляза в кулата, щяха да ми трябват вашите услуги?
Посланикът не остана да чака отговор на въпроса си. В тъмния отвор на къщата се появи нещо още по-тъмно. Отново проблеснаха жълтите очи. Посланикът бавно огледа тъмната улица, погледът на жълтите очи се плъзна към мястото, където стоях, задържа се за миг, но преди още да успея да се уплаша, той рязко подскочи във въздуха, изплющя с черните си крила и се разтвори в нощта.
На улицата се възцари тишина, прекъсвана единствено от отчаяните хрипове на Шниг.
— Про… кхъ-кхъ! Проклета твар… кхъ-кхъ! Едва не ме у… кхъ!… души!
— А ти какво оцаквасе? — озъби се Славей. — Тръгнал да спори с него! Трябва да мислис! Кази благодаря, че остана зив! С посланиците на Господаря не се говори така!
— Да върви в мрака тази твар! И ти върви в мрака! Кхъ-кхъ! Пфу! — Шниг се изплю, но веднага продължи: — И аз, глупака, да вървя в мрака, че послушах Маркун, който така ни натресе този Господар! Да върви в мрака и клиента! И проклетите документи да вървят в мрака! Кхъ-кхъ!
Шниг го заля нова вълна кашлица. Изглеждаше, че покривът на къщата няма да издържи на гръмовния звук и ще се срути, погребвайки под себе си двамата крадци.
В този момент нещо много подобно на човешка фигура се появи на сцената. Фигурата бавно се приближаваше откъм улицата на Покривчиите и крачеше през площада. Посоката й изобщо не ми хареса, тъй като вървеше право към улицата на Маговете.
Страхотно! Още повече, че се намирах точно на пътя й! Налагаше се бързо да прекося улицата и да се скрия в къщата, където бяха двамата крадци, там мракът беше по-непрогледен и нощен тип като мен можеше да се скрие много по-лесно. Не можах да се шмугна през вратата, защото от нея излязоха двамата крадци и едва не се сблъскахме. Но успях да отскоча встрани и се притиснах към стената — за щастие тук наистина беше толкова тъмно, че не можех да различа и собствената си ръка. Но майсторите-крадци затова са майстори, за да чуват и най-незначителните шумове.
— Тук има някой — прошепна Шниг и чух как тихо изтегля ножа си от канията.
Славей и Шниг застинаха, заслушани в нощта, но после и те забелязаха приближаващата се откъм улицата на Покривчиите фигура.
— Тс-с-с. Виж — прошепна Славей.
А имаше какво да се гледа. Към нас се приближаваше човек. Съвсем истински човек, само че прозрачен — през него ясно се виждаха кулата на Ордена и каменната настилка на площада, сякаш беше изтъкан от някаква призрачна мъгла. Мъжът беше облечен в дълъг хитон, каквито носеха маговете, и се подпираше на магическа пръчка. Призрак. Призрак на маг. Беше на не повече от двадесет, двадесет и пет ярда и непоколебимо крачеше към улицата на Маговете, където се бяхме притаили аз и моите съперници-крадци.
— Така-а-а! — достигна до мен тихото мърморене на призрака. Гласът му се раздвояваше и дори разтрояваше, от което възникваше доста странно ехо. — Вс-сички-и-и ме зарязаха. Предатели. Къде са? Къде? Търся-търся. Обикалям-обикалям. Намирам-намирам. Така-а-а. Вс-сички-и-и ме зарязаха.
Призракът мърмореше същата повтаряща се мантра, въртейки глава наляво и надясно в търсене на същите тези предатели. Вместо лице имаше размазано бяло петно, но аз изобщо не се съмнявах, че магът прекрасно вижда всичко. Замръзнах, Шниг и Славей, застанали малко по-нататък — също. Крадците не можеха да ме видят, но съвсем ясно виждаха мага, затова притихнаха като мишки, усетили гладна котка. Някой зад мен изтрака със зъби, но се овладя и отново утихна. Предполагам, че беше Шниг, той винаги се отличаваше с прекалената си нервност.
Призракът спря на няколко ярда от нас, точно по средата на улицата, и отново поклати прозрачната си глава.
— Обикалям-обикалям. Намирам-намирам — той направи кратка пауза и много озадачено каза — Намирам-намирам.
И аз, и тези зад мен, спряхме да дишаме.
— Аха! Е-е-ето ги! Скрили са се! Знам, че сте тук! Намирам-намирам — отново отекна ехото.
