Да, и Ростгиш познавах, мир на праха му. Появи се преди две години в Авендум и веднага се присъедини към тези двамата. Също като тях не подбираше много средствата, но беше добър крадец, макар и не чак майстор — прекалено много пиеше, реакциите му бяха ужасни, и ето че накрая беше послужил за вечеря на зомбита. Излизаше, че на Спящата котка съм попаднал на неговите останки. Нямал е късмет, бедният.
Никога не бях имал вземане-даване с Шниг и Славей, ние, меко казано, не се понасяхме. А и те бяха опасни момчета, от тях всеки момент можеш да очакваш нож между ребрата. За какъв мрак са в Забранената територия?
— Планът в теб ли е? — изписка Славей.
Пищенето му като на комар болезнено дразнеше слуха, тия изглежда не смятаха за нужно да се крият и вдигаха шум по цялата улица. Да не би освен зомбита нищо друго да не са срещнали? И всички останали изненади са се паднали на мен?
— Онзи, който взехме от Кралската библиотека ли? Да, ето го. Светни.
— С какво? — ядосано изръмжа Славей. — „Светлинките“ останаха в проклетия Ростгис! Сега зомбитата ги хапват!
Аха! Ето значи за кого говореше стария Болт. „Мрачни и неразговорчиви“. Явно в библиотеката са отишли Шниг и Ростгиш, Славей дядото щеше да го запомни. Излиза, че тези момчета имат Поръчка, щом са пъхнали под носа на Болт пръстен на някакъв влиятелен човек! Жалко, че не се сетих да разпитам стареца за пръстена, сметнах ги за глупави брътвежи на изкуфял дъртак! Непременно трябва да се върна и да поговоря по-надълго със стареца. Кой ли може да ги е пратил?
— Трябва да вземем проклетите карти или каквото там има, докато оня негодник още не ни е изпреварил.
— Засто си толкова нервен? — Славей беше, както винаги, спокоен и разумен. — Гарет скоро няма да се появи тук. А мозе и съвсем да не се появи. А ако се появи, клиентът, доколкото разбрах, е наел няколко стразници, така че ако несто стане, да го убият.
— Този Гарет определено е голяма досада. Маркун направо кръв дриска само от името му, клиентът и той нареди да го очистим, ако го мернем. А онзи, на когото служи клиентът, както и всички ние, започва да се изнервя.
Гарет? Интересно, за какъв Гарет говори Шниг? Е, със сигурност не за мен! Думата „негодник“ не се отнася за мен. И още нещо… Оказва се, че тайнственият собственик на пръстена е наел не само крадци, но и смелите и честни стражи, начело с вече покойния Жастин, закован от нервните доралисци. Ин-те-рес-но! Целият в слух, аз продължих да слушам нататък.
— Да го очистим? — гадно се захили Славей. — Да не си си загубил и последните остатъци от мозък, Сниг! Макар да изглежда кекав и мършав, и през ум не ми минава да се бия с Гарет, както оня ненормалник Ролио. Свършваме си работата, приключваме с Поръчката, вземаме парицките и изчезваме в някое място с по-топъл климат. Някъде в Загоре. Там никой няма да ни намери. С мрака шега не бива.
— Мислиш, че е толкова лесно да си тръгнеш от Господаря? — раздаде се насмешлив глас и аз изтръпнах.
Този глас щях да го разпозная сред хиляди. Беше много променен, вече не беше мъртвешки и безжизнен, но аз го познах. Беше на съществото, което разговаряше онази нощ с херцог Патийски, а после го уби. Беше на същата нощна твар, на която бях забил закалена стомана в гърба и която изобщо не обърна внимание на болта.
— Дори не си помисляй за бягство. Ще си тръгнеш само тогава, когато той те пусне, човеченце. Нали… — гласът замълча, а после с тайна надежда за отрицателен отговор попита: — Нали се верен на Господаря?
— Аз съм верен — гласът на Славей беше дрезгав и изплашен. — Ние сме верни.
— Да, да, ваша милост, ние сме верни на Господаря — с подкупващ глас се включи и Шниг.
От тъмнината се раздаде тих доволен смях и сякаш зърнах мимолетно проблясване на жълти очи.
— У-умни човеченца — проточи гласът. — Тогава защо още не сте намерили картите на Храд Спайн? Загубихте ли се, малките?
За щастие не виждах нито съществото, нито крадците, стоящи отсреща, в мрака на разрушената къща. Само чувах. И много се надявах, че и те от своя страна не могат да видят притихналата ми персона. Бях абсолютно сигурен, че хората няма да ме забележат, но пък този Посланик… Ако погледне в моята посока и… За това, какво може да се случи в този случай, се опитах да не мисля.
— Не, какво говорите, ваша милост. Ние просто чакаме. Чакаме да дойде подходящият момент — думите излитаха от гърлото на Шниг като откачена скоропоговорка. — Тъкмо вече щяхме да тръгваме.
— Тръгваме веце, тръгваме. Не се съмнявайте.
— Намерете картите и ги унищожете, а после може да изчезвате накъдето ви видят очите — в гласа на Посланика се прокрадваше неприкрито презрение.
— Н-н-но, ваша милост — Шниг очевидно много се изненада. — Клиентът каза да занесем документите на него. Ние просто не можем…
Шниг прекъсна тирадата си и кой знае защо започна да хрипти, а партньорът му ахна уплашено.
— Господарят не е свикнал да чува „не можем“. На него му трябват слуги, които могат! А тези, които не са способни да изпълнят и елементарна задача, не са достойни да му служат, те са просто насекоми! Досадна пречка!
