И аз му разказах. Половината подробности се наложи да пропусна. За Господаря и неговите слуги не казах нито дума, както и че бях виждал някои от убийците преди тази нощ.
— Може да се каже, че ти е провървяло, крадецо — усмихна се баронът, след като изслуша моята история.
Той, както виждах, и досега не можеше да понася присъствието ми. То го вбесяваше. Както котката се вбесява от мишка, която бяга покрай нея, а тя няма никаква възможност да я хване, в противен случай господарят ще я накаже сурово.
— Може да се каже, че много ми провървя — аз вече се окопитвах от схватката и сега с нетърпение търсех възможност да се измъкна от това място.
Нямаше какво да правя тук, от покойника Болт вече нищо не можех да науча, а барон Фраго, толкова любезен и добър, както впрочем и цялата оранжево-черна стража на Авендум, ми действаше изнервящо. По-добре да се опитваха да ме хванат, отколкото да бъдат учтиви. Недоверието към слугите на закона е силен навик, от който беше много трудно да се отърва за няколко часа.
— Работа? — ухили се баронът. — Надявам се, че не е посещение в дома на невинен богаташ?
— На света не съществуват невинни богаташи — усмихнах се аз и станах от стола с твърдото намерение да се прибера вкъщи.
Баронът сякаш се канеше да ме задържи още няколко минути, но изскочилият иззад рафтовете Джиг отвлече вниманието му от мен.
— Милорд, там е един от нашите.
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Фраго и стана от табуретката.
— Уверявам ви, той е от стражата. Ярги му викат, беше в нощните смени на шести караул.
— От отряда на Жастин?
— Сега имат друг командир, Жастин нали край конюшните на Старк…
— Знам, знам. Няма нужда да ми напомняш — изсумтя Фраго. — И какво го е привлякло да ходи там нощем с отряда си?
Изгарях от желание да кажа какво или по-точно кой е привлякъл продажната стража при конюшните на Старк, но тогава до сутринта нямаше да се отърва от въпроси и подозрения, така че постъпих по-мъдро — просто си замълчах.
— Каква нощ! — изплю Фраго и вдигна ръце. — Гарет, известно ли ти е, че си убил един от моите хора?
— На него не пишеше, че е стражник, ваша милост. Още повече, че те с приятелчетата му не бързаха да се представят, когато тръгнаха да ме разфасоват.
— Ясно — въздъхна Фраго. — Какво да кажа, всяко стадо си има черна овца.
Исках да кажа на барона, че черната овца в неговото стадо далеч не е една, но отново благоразумно премълчах. Мълчанието е злато и напоследък започнах да се убеждавам, че това е наистина така.
— Гарет, ела с мен да идентифицираш приятелите му — Фраго повелително махна с ръка.
Да бе. Как не! Само това оставаше, да припна като малко кученце след барона.
— Извинете, ваша светлост, но имам задача от краля.
Получих поредния навъсен поглед от Лантен, но в крайна сметка той не тръгна да спори. Със заповедите на краля обикновено никой никога не спори, освен гоблинът-шут.
— Добре, тръгвай.
Без да чакам Фраго да промени решението си, аз се шмугнах в коридора, като пътьом не пропуснах да грабна една факла, така че обратният път да е осветен и приятен. Въпреки че настроението ми беше отвратително.
Моля за извинение за глупавата и като цяло остаряла игра на думи, но улица Спящото куче беше потънала в сън. Тя поразително се различаваше от своята сестра — Спящата котка, както по къщите, намиращи се тук, така и по размери. Спящото куче беше доволно къса и криволичеща уличка, на която се намираха различни евтини магазинчета, стари къщи и няколко ресторанта с не особено добра слава сред жителите на града. Точно до един от тях се намирах в момента. Огромната табела във формата на нож и брадва висеше над главата ми, заплашвайки всеки момент да плюе на предназначението си да привлича посетители и да рухне върху главата на някой нещастен минувач.
„Нож и брадва“, както и предполагах, беше потънал в сън. Фор ми беше казал, че Гозмо в един момент затворил малкото си заведение без никаква видима причина. Доста странно, особено ако знаеш какви пари губи по този начин.
Вратите и капаците бяха затворени, макар че нито едното, нито другото представляваха някаква сериозна преграда за мен. Бях твърдо решил да посетя заведението на Гозмо тази нощ и заключените врати не можеха да ме спрат. Между мен и стария ми приятел назря сериозен разговор, а нощта беше най-удобното време да изненадам кръчмаря. В три сутринта той спеше като труп и нямаше да е подготвен за съпротива.
Нощта си близна малко от пълната луна и жълтият кръг започна да намаля. Първа нощ на юли, първа нощ без досадната мъгла, поглъщаща звуците и скриваща всичко под щита на невидимостта. От една страна, мъглата беше добре — можеш да се скриеш, но от друга — в нея можеше да се скрие и всеки друг.
Първоначално смятах най-безцеремонно да отворя централната врата и да премина като собственик през цялата кръчма на Гозмо, но обуздах порива си и решиш да се промъкна в спалнята му през прозореца. Много по-лесно, а и избягвах проблемите с ключалки и резета, по време на които най-малкото можеше да те изненада всеки страдащ от безсъние.
