— Ела тук, Гарет! Стига си бягал! Ще те накълцам на лентички! — Изрода кипеше от жажда за кръв.
Междувременно стелажът, загубвайки опора, започна да пада напред точно върху нищо неподозиращите убийци. Още съвсем малко и двамата щяха да бъдат смазани от тежестта му, но шумът на книгите, плъзгащи се по полиците и падащи на земята, привлече вниманието им. Муха, без да мисли, отскочи встрани, направи напълно приемливо претълкулване през рамо и излезе от опасната зона. Изрода започна да се обръща и изненадано зяпна с уста, но попадна под дъжд от знание, състоящо се от планина от книги, а след това го настигна и безногия стелаж, погребвайки го под себе си.
Стори ми се, че чух мляскащ звук, който заглуши дори предсмъртния стон, когато злощастният убиец беше сплескан като палачинка. Но време за размишления нямаше — все още оставаше Муха, най-опасният от цялата тройка.
Огледах се, но убиецът не се виждаше никъде, беше изчезнал в тъмнината. Трябваше да се върна към оставения на пода фенер до тялото на Ярги. Намръщих се гнусливо — този покойник ме отвращаваше — обърнах Ярги и извадих от корема му своя нож. Кръвта по острието избърсах с чистите остатъци от сивата риза на мъртвия стражник. Вземайки ножа в едната ръка, а фенера — в другата, аз бавно започнах да се придвижвам назад, към изхода, като се ослушвах на всяка крачка. Да се сблъскам с притаилия се някъде в тъмното Муха щеше да е не много приятен край на тази нощ.
Добрах се до тялото на Болт и оставих фенера обратно на масата, по-нататък можех и така, нуждаех се от свободна ръка, и тук трябваше да избирам — или светлина, или възможност да се движа по-бързо.
Шум вляво — рязко извърнах глава, но не видях нищо освен книги.
„Какво ми става? — помислих си. — Защо изобщо съм извадил ножа, когато си имам арбалет?!“
Бързо прибрах ножа, извадих арбалета, заредих го, издърпвайки ръчката, и махнах предпазителя.
След това, за мое допълнително успокоение, захапах още един болт с уста, за да не губя време, ако първите два пропуснат целта. И ето така, може да се каже, въоръжен до зъби, аз започнах организирано — не мога да намеря по-подходяща дума — да отстъпвам към изхода на библиотеката.
Зад всеки шкаф, зад всяка книга, във всяка сянка ми се привиждаше дебнещият ме Муха. Но не, нищо. Тихо и пусто, като на гробище нощем. Едва се сдържах да не хукна. Много исках да се измъкна колкото се може по-бързо от полумрака, царящ сред книжните рафтове. Но да бягам означаваше да загубя контрол над ситуацията, а следователно и да съм по-уязвим. Затова трябваше да се придвижвам изключително внимателно, като по тънък лед. Нито бързо, нито бавно.
Най-накрая проклетите рафтове свършиха и пред мен се появи изходът, водещ към полутъмния коридор. Спрях, за да реша как най-добре да се промъкна през тесния коридор, където беше трудно дори да се обърнеш, камо ли да мериш умения с ножа с Диво сърце.
Издаде го сянката. Сянката, родена от светлината на фенерите, закачени по стените. Беше бледа, слаба и почти неразличима, но аз успях да видя застиналия силует. Муха може и да беше добър боец, но да се крие в помещения, уви, не умееше. Проклетият убиец се беше покатерил по стелажа и вкопчен в него, висеше в очакване да мина под него. Ще има да чака, Неназовимия да го отнесе дано!
Задействахме се едновременно — аз се извъртях и вдигнах арбалета, а той скочи с нож отгоре ми. Всичко оттук нататък протече сякаш маг на Ордена беше забавил хода на времето.
Звънва тетива. Болтът почти закача падащия върху мен Муха и попада в един от дебелите фолианти, стоящи на най-горния рафт.
Второ изщракване — и смъртта, изпратена от оръжието ми, се плъзва по ръката с ножа и улучва поредната книга. От изненада и болка Муха разтваря пръсти и ножът се плъзва надолу. Аз отскачам и посягам за болта в устата си, но Муха с цялата си тежест пада върху мен. Арбалетът отлита настрана и ние падаме на пода.
Щрак! И времето отново хукна като планинска река. От мудността му не остана нищо.
Тряс! Паднах по гръб, удряйки глава в каменния под, и в нея избухна сноп огнени искри. Проклетият убиец се оказа отгоре и без да губи време и да се притеснява, че вече няма нож, стовари юмрук в лицето ми.
Бум! В областта на скулите ми сякаш се взриви буре с гномски барут, и още един сноп огнени искри избухна в главата ми и ме удари в очите. Преодолявайки болката, аз крайно неизящно се опитах да ритна нахвърлилия се върху мен враг, но жалкият ми опит не успя. Муха замахна с ранената си дясна ръка и също толкова силно, както и със здравата, ме удари в стомаха.
Бум! Въздухът приятелски ми помаха за сбогом и се изнесе от дробовете ми. С последни сили ударих Муха под брадичката, но ударът се получи слаб и неточен. Почувствах се обиден, че Муха изобщо не обръща внимание на жалките опити за съпротива от моя страна. През цялото време Дивия не беше произнесъл нито дума, за разлика от Изрода или Ярги просто искаше да свърши по-бързо работата и да се прибира у дома.
