— Май трябва и двамата да насочим всички усилия в това отношение. Кой знае докъде може да стигнем. Чувал съм, че сексът бил най-добрата защита срещу остаряване.
Джордан Найт беше висок, широкоплещест, с оредяваща прошарена коса и загоряло лице, прорязано от дълбоки бръчки. Според несправедливите канони, преценяващи човешката външност, всеки страничен наблюдател би го сметнал за красив въпреки бръчките и излишните килограми. Особено внушителна фигура представляваше по кориците на списанията и на телевизионния екран, където и най-опитните политически коментатори често капитулираха пред неговата духовитост, начетеност и интелигентност.
— Определено имаш твърде интересни възгледи.
Докато тя отново се заемаше със записките, той си наля чаша кафе.
— Рамзи още ли те примамва в своя лагер?
— О, безпогрешно знае къде да натисне и какво да каже. Но се боя, че някои от последните ми действия никак не му допадат.
— Карай както си знаеш, Бет. Ти си по-умна от всички тях. По дяволите, трябваше да те изберат за председател.
Тя го прегърна през масивните рамене.
— А теб сигурно за президент.
Той сви рамене.
— Мисля, че ми стигат и грижите със Сената. Кой знае, може да е дошъл последният мандат на благоверния ти съпруг.
Тя отдръпна ръка.
— Не сме разговаряли за това.
— Знам. И двамата сме заети. Дърпат ни на всички страни. Ще поговорим, когато нещата се поуталожат. Мисля, че е необходимо.
— Ти май наистина си решил.
— Не мога вечно да карам на пълни обороти, Бет.
Тя се разсмя смутено.
— Боя се, че моят пост е доживотен.
— Това й е хубавото на политиката. Винаги можеш да се откажеш от следващ мандат. Или да си загубиш мястото.
— Мислех, че искаш да постигнеш много повече.
— Няма да стане. Прекалено много препятствия. Прекалено много интриги. Право да си кажа, започва да ми омръзва.
Бет Найт понечи да каже нещо, но се въздържа. Лично тя бе нагазила категорично в „играта“ на Върховния съд.
Джордан Найт взе чашката си и я целуна по бузата.
— Върви да им видиш сметката, госпожо съдия.
Докато сенаторът се отдалечаваше, тя разтри мястото, където я бе целунал. Опита отново да се заеме със записките, но откри, че не може. Остана да седи неподвижно, опитвайки се да овладее ума си, който изведнъж се бе втурнал във всички посоки.
Джон Фиск държеше снимката, на която бяха двамата с брат му. Вече от двайсет минути седеше така, почти без да я поглежда. Накрая сложи рамката върху библиотечката, отиде до телефона и набра номера на брат си. Отговори му само телефонният секретар и той не си направи труда да остави съобщение. После се обади във Върховния съд, но му казаха, че Майкъл още не е дошъл. Трийсет минути по-късно позвъни пак и този път узна, че днес изобщо нямало да го има. Нормално, помисли си той. Да не открие брат си тъкмо когато най-сетне е събрал смелост да го потърси. До това ли опираше всичко — до смелост? Седна зад бюрото и се опита да поработи, но очите му непрестанно се отклоняваха към снимката.
Накрая той събра документите в куфарчето, доволен, че днес има работа в съда и ще се поразсее от натрапчивите мисли.
Преди обяд имаше две дела едно след друго. Първото спечели категорично; второто загуби заради съдията, който сякаш дебнеше и най-малкия повод да осмее правните му аргументи, докато заместник-прокурорът стоеше любезно отстрани и прикриваше усмивката си; професионалната сдържаност винаги е за предпочитане, защото не се знае дали утре и твоят задник няма да хлътне в месомелачката.
После мина през градския и областния затвор да разговаря с клиенти. С първия обсъди стратегията по предстоящото дело. Човекът предложи да даде лъжливи показания пред съда. Съжалявам, но няма да го направиш, отвърна Фиск. С втория обмисляха дали да се признае за виновен по всички точки на обвинението. Месеци, години, десетилетия. Колко стават общо? Имам ли шанс за помилване? Условна присъда? Измъкни ме, мой човек. Имам жена и дечурлига. Трябва да се погрижа за бизнеса. Добре де, какво толкова? Някакво си убийство и тежка телесна повреда.
С последния клиент нещата тръгнаха съвсем различно.
— На зле върви, Леон. Мисля, че трябва да се признаеш за виновен — посъветва го Фиск.
— Да ги нямаме тия. Отиваме на съд:
— Те разполагат с двама свидетели.
— Тъй ли?
Щяха да съдят Леон за убийството на дете. Момиченцето случайно се бе изпречило между две враждуващи банди скинхедс — почти обичайна трагедия за днешните времена.
— Е — ухили се Леон, — ако не дойдат в съда, няма как да ми навредят.
— Защо да не дойдат? — спокойно попита Фиск.
Познаваше тая песен. Колко пъти в кариерата си на полицай бе виждал обвинението да се проваля, защото свидетелите изведнъж забравяха какво са видели и чули?
Леон сви рамене.
— Нали знаеш, стават разни работи. Хората са разсеяни.
— Вече са дали показания в полицията.
Леон го изгледа втренчено.
— Да, трябва обаче лично да видя кой свидетелства срещу мен, нали така? Та и ти да ги поизпържиш, прав ли съм?
