— Не знам. Той сигурно ще ти каже какво мисли.
Докато Пъркинс се отдалечаваше, наблизо мина Елизабет Найт. Тълпата неволно се отдръпваше от пътя й.
Нечия ръка хвана Фиск за рамото.
— Чакай ме пред сградата след десет минути.
Гласът беше на Сара, но докато се обърне, Фиск видя само гърба й в навалицата. Леко раздразнен, той се огледа и отново забеляза Елизабет Найт. Май изобщо е забравила за Кенет Уилкинсън, помисли си той. И то на прием в негова чест. Затова много се изненада, когато Елизабет пристъпи към Уилкинсън и размени с него няколко думи. Проследи я как изкара количката на осветената пуста тераса, коленичи, хвана ръката на стареца и продължи разговора.
Погледа още малко, накрая не се удържа и тръгна към терасата. Елизабет Найт надигна глава и побърза да се изправи.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но мисля да си тръгвам и дойдох да се сбогувам със съдия Уилкинсън.
Найт се отдръпна настрани, а Фиск пристъпи към съдията и се представи. Стисна ръката на Уилкинсън и го поздрави за дългогодишната служба в полза на обществото. Когато понечи да се върне в залата, Найт го задържа.
— Сара има прекрасно бъдеще. Но понякога дреболии могат да разрушат и най-обещаващата кариера.
— Знаете ли, съдия Найт, имам чувството, че ви създавам сериозен проблем, но не разбирам какъв.
— Не ви познавам, мистър Фиск. Ако поне малко приличате на брат си, може и да нямам проблем.
— На никого не приличам. Опитвам се да не сравнявам хората и избягвам догадките. Твърде често се оказват измамни.
Найт явно се изненада от този отговор, но продължи:
— Напълно сте прав.
— Радвам се, че сме на едно мнение.
— Не ви познавам, казах, но за сметка на това познавам Сара и много държа на нея. Ако някои ваши действия се отразят отрицателно върху нея, а следователно и върху съда, тогава сте прав — имам сериозен проблем.
— Вижте, не искам нищо друго, освен да открия убиеца на брат си.
Тя присви очи.
— Сигурен ли сте, че няма друго?
— И да не съм сигурен… Знаете ли какво, живеем в свободна страна.
Стори му се, че за миг в очите й просветнаха весели искрици. Тя скръсти ръце.
— Май изобщо не ви смущава, че разговаряте със съдия от Върховния съд, мистър Фиск.
— Ако ме познавахте, щяхте да разберете защо.
— Може би трябва да проверя какво представлявате. А може и да съм проверила.
— Не само вие умеете тази игра.
Найт се навъси.
— Откровеност и нахалство са две съвсем различни неща, мистър Фиск. Надявам се, че разбирате моята загриженост за Сара. Тя е напълно искрена.
— Не се и съмнявам.
Найт понечи да се обърне, после го погледна отново.
— Брат ви беше изключителна личност. Извънредно умен, просто роден за юрист.
— Няма друг като него.
— При все това не съм сигурна дали е бил най-добрият юрист в семейството.
И Найт се отдалечи от смаяния Фиск. Той постоя, опитвайки се да проумее последните й думи. После напусна терасата и слезе с асансьора до фоайето. Огледа се, но не видя Сара. Едва когато чу звука на клаксон, забеляза колата й пред входа. Изтича натам, седна до нея и я погледна.
— Къде отиваме?
— На летището.
— Какво говориш?
— Ще се срещнем със Самюел Райдър.
— И кой е въпросният Самюел Райдър?
— Адвокатът на Руфъс Хармс. Джордж Баркър беше открил името. Аз пък се разрових из справочника. Кантората му е близо до Блексбърг, само на два часа път от затвора. Опитах да се свържа, но служебният телефон не отговаря. Домашният не е включен в указателя.
— Тогава защо ще летим дотам?
— Имаме адреса на кантората. Не вярвам да го заварим там толкова късно. Но градът не е много голям. Все ще намерим кой да ни даде домашния му адрес или поне телефона. А ако сме прави за неговата роля, може да го заплашва сериозна опасност. Случи ли се нещо с него, едва ли някога ще узнаем истината.
— Значи смяташ, че той се е обаждал в съда? И че е подал молбата?
— Готова съм да се обзаложа.
Двайсет и пет минути по-късно пристигнаха на летището и Сара спря в един от подземните гаражи. След това се упътиха към главния терминал.
— Сигурна ли си, че ще хванем полет? — попита Фиск.
— Наех частен самолет.
— Какво? Знаеш ли колко струва?
— А
Фиск се смути.
— Не ми се е случвало да наемам самолет, по дяволите. Но сигурно е доста скъпо.
— Около две хиляди и двеста долара за полет до Питсбърг и обратно. Кажи-речи, нищо не ми остана в кредитната карта.
— Ще ти възстановя парите.
— Не си длъжен.
— Не обичам друг да ми плаща сметките.
— Чудесно — усмихна се тя. — Сигурна съм, че ще измисля как да ми се отплатиш.
След няколко минути двамата стояха на една от страничните писти пред малък реактивен самолет. Фиск се загледа в един грамаден боинг, който тромаво бучеше по централната писта, после изведнъж се издигна с удивителна лекота. От всички страни долиташе противният мирис на реактивно гориво и пронизителният вой на турбини.
Сара и Фиск се приближиха към малкия самолет, където ги посрещна пилотът Чък Хърман — костелив мъж на около петдесет години с късо подстригана побеляла коса.
Хърман погледна към небето.
