Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.
— Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?
Шон взе една папка и я разлисти.
— Шон? Попитах те нещо.
Той вдигна очи.
— Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.
— Впечатлена съм.
— Заради това живея.
— Значи ще прегледаме тези папки?
— Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.
Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.
— Къде мислиш, че отива? — попита Шон.
Мишел седна отново.
— Откъде да знам? Не съм му бавачка.
— Той спаси живота ти.
— Благодарих му, нали?
— Преди да продължа нататък, наближава ли моментът, в който обикновено ми казваш да вървя по дяволите?
— Опасно близо е.
— Така си и мислех.
Той отново се зае с папката.
— Обичам баща си. Обичах и майка си.
— Сигурен съм. И знам, че тези неща понякога са комплицирани.
— Мисля, че семейството ми може да напише книга за комплицираните неща.
— Братята ти изглеждат съвсем нормални.
— Предполагам, че всички проблеми са при мен.
— Защо искаше да отидеш в онази къща?
— Казах ти, не знам.
— Не си спомням някога да си ходила някъде без причина.
— За всяко нещо има пръв път.
— Така ли искаш да се разделиш с баща си?
Мишел го изгледа.
— Как точно?
— Без да сте си изяснили отношенията.
— Шон, майка ми беше убита, след като явно е изневерявала на баща ми. Жената, която уби нея, искаше да убие и мен и почти успя. Баща ми ме спаси, но има и други проблеми, нали? Всъщност известно време мислех, че я е убил той. Затова не ми се сърди, че действам малко неадекватно.
— Права си, съжалявам.
Тя остави папката, която държеше, и закри лицето си с длани.
— Не, може би ти си прав. Само че не знам как да се справя с всичко това. Наистина не знам.
— Можеш да започнеш, като проведеш един разговор с него. На четири очи, без други хора наоколо.
— Звучи абсолютно кошмарно.
— Знам. Не си длъжна да го правиш.
— Само че май трябва да го направя, ако искам това да свърши. — Тя стана. — Можеш ли да поемеш работата по папките за известно време? Ще се опитам да открия баща си.
— Имаш ли представа къде може да е отишъл?
— Мисля, че да.
Джейн Кокс се върна с лимузината от пощата, без да знае, че ФБР вече беше проверило кутията, която тя проверяваше всеки ден. Не бяха стигнали до нищо конкретно. Фалшиво име, платена в брой за шест месеца напред, никаква документална следа. Бяха изтормозили собственика, защото не беше спазил правилата.
— Така стават атентатите, идиот такъв! — разкрещя се Чък Уотърс на мъжа на средна възраст на гишето. — Като допуснеш една терористична клетка да наеме пощенска кутия при теб, без да остави информация, помагаш на враговете на тази страна да ни нападат! С това ли искаш да те запомнят? Че помагаш и сътрудничиш на Осама Бин Ладен?
Мъжът дотолкова се стресна от крясъците, че чак очите му се насълзиха. Уотърс обаче не видя това. Вече беше излязъл.
Джейн стигна до Белия дом и слезе бавно от колата. Напоследък не я виждаха често на публични места, което всъщност беше добре. Защото изглеждаше остаряла и уморена. Камерите с голяма разделителна способност, които използваха напоследък, нямаше да покажат привлекателна гледка. Дори и президентът го бе забелязал.
— Добре ли си, скъпа? — попита я веднъж по време на кратка пауза в кампанията, когато трябваше да говори пред група ветерани и да приеме със закъснение женския баскетболен отбор, национален шампион сред отборите на колежите.
Беше се качила направо в апартамента им, където го завари да чете информационни материали.
— Добре съм Дани. Ще ми се хората да престанат да ме питат. Започвам да си мисля, че нещо наистина не е наред с мен.
— ФБР ме информира за посещенията ти в пощата.
— А не Сикрет Сървис? — учуди се тя. — Шпионите сред нас?
Той въздъхна.
— Просто си вършат работата, Джейн. Сега сме собственост на нацията. Национално съкровище — поне ти — добави го с усмивката, която обикновено успяваше да подобри настроението й.
Обикновено, но не и днес.
— Ти си съкровището, Дани. Аз съм само багажът.
— Джейн, това не е…
— Наистина нямам време за губене. И ти нямаш. Похитителите се свързаха с мен с писмо. Посочиха ми пощенска кутия и ми дадоха ключ за нея. Предупредиха ме, че ще получа друго писмо и че трябва да проверявам кутията всеки ден. Правя го. Засега няма писмо.
— А защо се свързват с теб изобщо? Защо не с Тък?
— Да, защо не Тък? Не знам, Дани, защото явно не мога да мисля като похитител.
