После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.
Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.
Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.
И за него те щяха да си останат само мечта.
Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.
Шон прошепна:
— Мислиш ли, че ще се оправи?
— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.
— Как са кракът и ръката ти?
— Добре са. Но не те ме безпокоят.
— Знам — отвърна той тихо.
Тя се обърна към него.
— Ти имаш ли такива семейни проблеми?
— Всяко семейство си има проблеми. Защо?
— Чудех се.
Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.
Мишел го хвана за лакътя.
— Добре ли си?
Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:
— Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.
— Ако беше останал — отбеляза Шон, — може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.
Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.
След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.
Шон излезе, за да се обади по телефона. Когато се върна, Мишел го погледна въпросително.
— Говорих с първата дама и Чък Уотърс — каза той.
— Нещо ново?
— Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.
— Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?
— Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.
Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.
По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.
— Изненадан съм, че се върна там — каза той.
— Къде? — попита Мишел.
— Знаеш какво имам предвид.
— Аз също се изненадах, като те видях там.
— Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.
— Очевидно.
— Помниш ли онова време? — попита той предпазливо. — Беше толкова малка. Току-що беше проходила.
— Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.
— Но си спомни как да стигнеш дотам?
— За това си имам помощник, който се казва джипиес — излъга Мишел.
Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.
— Връщам се след малко — каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.
— Той е добър човек — отбеляза баща й.
Мишел кимна.
— Може би по-добър, отколкото заслужавам.
— Значи сте двойка? — попита той и се загледа в дъщеря си.
Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.
— По-скоро сме бизнес партньори.
Франк погледна през прозореца.
— Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.
— Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.
— А ти?
Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.
— Какво аз? — Но тя знаеше, разбира се.
— Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?
— Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.
— Да. Добре.
Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.
По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.
Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.
— Какво е това? За баща ти?
— Не. За теб.
— За мен?
Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.
— Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?
— Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.
— А защо ги изпраща тук?
— По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!
