— Да, разбира се. Нямах това предвид. Може би ще се окажем прави. Сигурно ще поискат от мен да направя нещо, за да върнат Уила. Не може да става дума за пари, защото брат ти има повече от мен. Тук едва посрещаме разходите си за храна. Вероятно исканията ще са свързани с президентството.
— И тогава става проблематично, както каза ти. Институцията ще пострада — мисля, че това бяха думите ти.
— Джейн, ще направя всичко, което мога, но има известни граници.
— Мислех, че властта на Овалния кабинет е неограничена. Май съм се лъгала.
— Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.
— А ако възможното не е достатъчно?
Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.
Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.
— Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!
Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.
— Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.
Тя отстъпи назад.
— Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.
Той погледна машинално часовника си.
— Ще ми се обадят, когато стане време.
Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.
— Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.
— Нормално е да се очаква, нали?
Телефонът иззвъня. Той се обади.
— Да, знам. Ще бъде долу след минута.
Наведе се и целуна жена си по бузата.
— После ще дойда при теб, за да видя как си.
— След женския баскетболен отбор.
— Старата ми мечта — подсмихна се той. — Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.
— И аз имам някои ангажименти.
— Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.
— Но…
— Просто си почини.
Той тръгна, но Джейн го спря.
— Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?
Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.
— Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.
Целуна я и излезе.
Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.
Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.
Хейзъл Роуз винаги беше мила с Мишел. Дори и когато малкото момиче престана да ходи там на чай. Не знаеше защо си спомни това точно сега. Сви към къщата. Знаеше какво трябва да направи, макар и да не й се искаше.
Предположението на Мишел се оказа вярно. Колата на баща й беше паркирана в двора. Вратата на къщата беше отворена. Мина покрай колата му и после покрай останките от живия плет.
Спомни си, че беше жив плет. От рози. Защо пък това изникна в паметта й? После си спомни лилиите върху ковчега на майка си и как каза на Шон, че майка й е предпочитала рози. И беше почувствала болка в ръката си, като че ли я беше убол трън. Но нямаше трън, защото нямаше рози. Точно както сега. Няма рози.
Продължи нататък. Чудеше се какво ще му каже.
Не се наложи да мисли дълго.
— Горе съм — разнесе се гласът му. Мишел вдигна поглед и засенчи очите си с длан. Баща й беше застанал до отворен прозорец на втория етаж.
Тя прекрачи падналата мрежеста врата и влезе в къщата, която беше неин дом за кратко, когато беше малка. Някак имаше чувството, че пътува във времето. С всяка следваща крачка ставаше по-млада, по-неуверена, по-неумела. Годините живот, преживяванията в колежа, в Сикрет Сървис, като партньорка на Шон сякаш се разпиляваха безследно. Отново беше на шест, отново се разхождаше наоколо с очукана пластмасова бухалка за бейзбол и търсеше с кого да си играе.
Погледна старата стълба. Когато беше малка, се пързаляше по нея със сплескан картонен кашон. Това никак не се нравеше на майка й, но баща й се забавляваше и я чакаше долу, за да я улови.
— Най-малкият ми син — казваше той понякога, защото беше буйна като момче.
Тръгна нагоре. Баща й я чакаше на площадката.
— Помислих си, че може да дойдеш — отбеляза той.
Мишел отвори вратата на някогашната си стая, отиде до прозореца и седна на перваза, с гръб към мръсните стъкла.
Баща й се облегна на стената, мушна ръце в джобовете си и започна безцелно да влачи подметка по протрития дъсчен под.
— Спомняш ли си тази къща? — попита той, вперил поглед в обувката си.
