— Не знам. Докара я.
— И сега не е тук?
— Не е в стаята си. Проверих.
— Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?
Гейбриъл вдигна очи към Мишел.
— Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.
— Но ти плачеше. Трябва да има причина.
— Защо да ви я кажа?
— Защото искаме да помогнем — отговори Мишел.
— Така казваш, но не знам дали е истина.
— Ти си умно момче — намеси се Шон.
— Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.
— Какво правите тук? — чуха рязък глас.
Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.
Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.
Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.
След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.
Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.
— Искаш ли? — попита я през рамо.
— Какво?
— Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.
— Не.
— Както искаш.
Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.
— Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.
— Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.
Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.
— Мислиш, че всичко това са играчки?
— Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.
Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.
— Дори не си го спомням.
— Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.
— Променил съм се.
— Добре.
— Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.
— Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.
Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.
— Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.
Тя се обърна бавно към него.
— Отвлякъл е Уила заради това.
— Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.
— А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.
— Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.
— Наша отговорност.
— Джейн…
Тя поклати глава.
— Наша…
— Не знам защо изобщо остана с мен.
— Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.
— И можем да паднем също толкова бързо.
— Можем.
— Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.
Джейн не каза нищо. Той я погледна.
— Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?
— Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.
Дан довърши питието си на една глътка.
— От Сикрет Сървис са много разстроени.
Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.
— И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.
— За нас — напомни той.
— Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.
— Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.
— Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?
— Не исках да прозвучи така.
— А как би искал да прозвучи?
— Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.
— И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.
— Добре — каза той хладно, — щом така искаш…
— Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.
— Как ти се стори онзи мъж по телефона?
— Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?
— Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…
— Предпочиташ да убие Уила ли? — попита тя мрачно.
— Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.
Чукането на вратата прекъсна спора им.
Беше Лари Фостер, шефът на охраната.
— Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.
