Стив почувства обгарящ полъх отляво, хвърли се надясно и изпълзя зад едно дърво. Стиснал зъби от болка, той затаи дъх; ослушваше се за всеки звук, който можеше да издаде позицията на нападателя. Нищо не се движеше; той чуваше единствено оглушителното туптене на собственото си сърце. Пресегна се с дясната си ръка и направи бърза оценка на раната. През пръстите му прокапа кръв, но беше извадил късмет. Един куршум беше одрал кожата му и беше рикоширал от четвъртото ребро; вторият беше направил диагонална резка върху долната страна на вдигнатата му ръка, третият го беше улучил от външната страна на лявата ръка, точно над лакътя. Той сгъна ръка за проба. Адски болеше, но можеше да я движи.
От ъгъла и посоката на изстрелите Стив можа да определи приблизително къде е стрелецът и че е стрелял от легнало положение. Седеше, без да мърда, и анализираше ситуацията. Нападателят предполагаше, че е мъртъв, но дори сега, половин час по-късно, нямаше никакво движение. Интересно. Очевидно той беше изгубил елемента на изненада, но все още имаше едно предимство — подвижност. Сега вече беше убеден, че и двамата му противници са лошо ранени. Никой от тях не помръдваше, но те все още бяха опасни. Стив не бързаше да бъде убит. Щеше да изчака до появата на първата светлина.
Разучи разположението на клоните. Щастието отново беше на негова страна. Един закърнял клон му предлагаше опора, от която можеше да достигне най-ниските клони. Той окачи пушката на гърба си, покатери се на дънера и продължи нагоре. Никога не се беше качвал на дърво, но се закатери със същата увереност, с която някога се беше изкачил на кулата, предназначена да изпита нервите на планеристите от подземния щурмови курс на Академията. Намери едно разклонение, на което можеше да лежи без опасност да падне, закачи пушката на един счупен по-малък клон, настани се колкото можа по-удобно и задряма на пресекулки.
Когато се събуди, още не се беше зазорило, но беше достатъчно светло. Стив се огледа. Светът беше обвит в бяло. Дебела зловеща завивка от мъгла покриваше повърхността на езерото, издигаше се от земята под него и се въртеше около дънерите на дърветата като дух, излязъл от праисторическо море. Стив се вгледа през листата надолу. Видя забуления от мъгла нос на изтеглената на брега лодка. Плячката му още беше на острова. Фактът, че двамата, които вече знаеха, че е тук, бяха изпуснали идеалния момент да избягат, беше доказателство, че първоначалното му предчувствие е правилно. Бяха все още тук, защото нямаха сили да избутат лодката във водата.
Студеното зловещо усещане, което се беше свило в стомаха му, когато беше изправен пред Дийп-Сикс, отново оживя. Беше гледал как Блу-Тъндър изпраща на онзи свят тежко ранените мютски воини. Сега той трябваше да направи същото с хора от своята собствена раса. Но за неговите жертви и за самия него това нямаше да е нищо повече от хладнокръвен акт на убийство. Как би могло да бъде другояче? Трекерите разбираха само функционалния, ограничен свят. Идеята за някакъв живот след смъртта не се побираше в главите им. Животът ти е даден от Първото семейство. Единствената причина да си жив е да помогнеш да се осигури бъдещето на Федерацията. От значение беше единствено ефективното постигане на целите на Федерацията. Смъртта беше просто спиране на всички телесни и мозъчни функции, край на работния цикъл; моментът, когато човекът горе натиска спусъка. Хората с чувала идват да те отнесат, и това е всичко. Край.
Стив изчака, докато мъглата се разсее, след това слезе на един от по-ниските клони, откъдето можеше да вижда човека с пушката. Лежеше паднал до скалата, стрела от арбалет стърчеше от лявото му бедро точно под чатала. Панталоните му и земята между краката му бяха подгизнали от кръв. С дясната си ръка придържаше турникет, направен от колана му и дръжката на бойния му нож, но от време на време от разкъсаната главна артерия бликваше кръв. Лявата му ръка беше на спусъка на пушката, но за да стреля с някаква точност, той трябваше да се подпре на десния си крак или на лакътя, без да гледа през мерника — ограничаващ фактор, който вероятно беше спасил живота на Стив през нощта.
Стив се прицели в гърдите му и стреля. Ударът блъсна мъжа в скалата, ръцете му се разпериха. Пушката излетя от ръката му, после отпуснатото тяло се свлече по скалата.
Стив скочи предпазливо на земята и огледа терена. Видя бременната вдясно — лежеше, подпряна на едно дърво с гръб към него; ръцете й бяха отпуснати, с дланите нагоре. Той заобиколи и погледна от другата страна. Същата история — никакво движение. Стив се огледа внимателно още веднъж, после се премести по-близко, пушката му бе готова за стрелба. Добре, това бе положението. Той излезе пред нея, насочил цевите в гърдите й. Тя го погледна, бледите й очи светеха на изтощеното й лице. Беше прав. Наистина я познаваше. Беше Дон Мари Лундквист.
— Кристофър Кълъмбъс! Дон?… Какво правиш тук?
Тя го погледна, сигурна, че също го познава, но не можеше да приеме вида му.
