— Поразително… И този човек е само компютърен специалист. Помисли си какво може да е при вуйчо Барт в Ню Мексико. Трябва да е огромно! Знаеш ли, че това жилище има дори собствена кухня?!
— Да. — Роз сложи ръката му на рамото си и се притисна до него. — Била съм тук.
— С кого?
— С момчета. Съученици от вътрешния щат. Приятели на Чизъм. — Тя наведе лицето на Стив към своето така, че бузата му опря до челото й.
— Той сигурно е доста известен тук — промърмори Стив.
— Хайде да не говорим за него нито за някой друг. Нека говорим за теб. За нас.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко. Какво ти се е случило. Какво си видял, какво си срещнал, какво си чувствал.
Стив се засмя.
— Какво знаеш?
Роз го целуна по бузата.
— Много. Нека ти помогна. Знаех, че идваш. Свързах се с теб на совалката. Знаеше ли това?
— Да — прошепна Стив. — Чух гласа ти в ума си. Ти каза: „те, те следяха“. Какво искаше да кажеш? Кои са тези „те“?
— Не съм сигурна. Това е нещо, което чувствам от пленяването ти. — Роз се поколеба. — Знаех, че беше паднал. Почувствах ужасна болка в дясната си ръка и тук… — Роз се изправи и докосна дясната страна на главата си — точно мястото, където изстреляната от Кадилак стрела беше приковала ръката на Стив към шлема. — Бях на упражнения, работех с микроскоп, когато… съвсем неочаквано… дясната ми ръка отлетя нагоре. Изпитах страхотна болка, олюлях се… и припаднах.
— Точно така стана с мен — прошепна Стив. — Стрелата мина през ръката ми точно тук… — Той хвана десния си бицепс. — Какво стана тогава?
Роз хвана ръцете му.
— Когато дойдох на себе си, Киркориан… главният патолог във вътрешния щат… ме преглеждаше. Сигурно ми бяха сложили някаква инжекция. Не можех да се движа и ми беше трудно да говоря. Всичко беше… като в мъгла. Не можех да разбера какво става, но бях почти сигурна, че Кирк заби нещо в ръката ми… сонда, предполагам. Продължи да ме пита дали боли. Не болеше, но отначало не можех да разбера какво казва, а след това устата ми отказа да работи. Беше като… ти знаеш… когато зъболекарят инжектира в челюстта ти новокаин.
— Може би съм бил в шок. Паднах тежко на земята. Бях пострадал доста лошо.
— Обзалагам се… — Роз стисна ръцете му. — Във всеки случай цял ден ме държаха в болница. Когато действието на онова, което ми бяха дали, премина, погледнах ръката си, но не се виждаше нищо. Никаква следа… нито на главата. — Тя се усмихна. — Странно, нали?
— Много… — Стив се замисли.
— Ти не си единственият, който мисли така. Няколко души от Черната кула… сред тях и една жена… ме посетиха и ми задаваха много въпроси, но… — тя вторачи очи в очите на Стив — не можах да им кажа нищо. — Роз погали белега на лявата му буза. — И това почувствах. Било е късно през нощта, нали?
— Да.
Роз кимна.
— Бях обкръжена от огромни извисяващи се пламъци, биеха барабани, шумът беше страхотен. Събудих се с уста, пълна с кръв. Лицето ми гореше. Чувствах се, сякаш имам нетърпим зъбобол, само че болката беше в бузите, не във венците. Мускулите на челюстите ми бяха стегнати и трепереха.
— Така е. Трябваше да захапя стрелата и да я счупя.
— Измих си устата и бързо се погледнах в огледалото. От двете страни на лицето ми течеше кръв.
— Видя ли те някой?
— Не, за щастие всички спяха. Половин час по-късно кървенето спря.
— Какво стана с лицето ти?
— Искаш да кажеш на сутринта? Нищо. И двете ми бузи бяха чисти. Сякаш не е било. — Тя се усмихна. — Само в ума ми, предполагам. Но по цялата ми възглавница имаше кръв. Казах на съквартирантките си, че ми е текла кръв от носа.
Стив кимна.
— И мислиш, че оттогава някой от Черната кула те следи.
— Да. Не искам да кажа, че някой върви подире ми ден и нощ. Имам предвид, че са ме взели на мушка. Високите жици не обичат някой да е… различен.
Стив се усмихна и погали Роз по главата.
— Ако знаеха всъщност колко сме различни, щеше да им хареса още по-малко.
— Да… — Роз хвана ръката на Стив, както беше на врата й, и я целуна. — Известно време мислех, че ще ме изхвърлят от курса. Всъщност бях като дух за класа. Кирк… Киркориан… още не го е преодолял. Разбирам го от начина, по който ме гледа.
— Ти, хм… каза ли на някого, че съм жив?
— Имаш предвид Ани… или Чизъм?
Стив вдигна рамене.
— Той каза, че е слушал много за мен.
— Вярно е — каза Роз. — Твоята малка сестра много се гордее с теб. Но никога не съм му говорила за нас. Само ние с теб знаем за нас. — Тя закачливо го ухапа по китката. Очите им се срещнаха. — Спомняш ли си как беше?
— Да, понякога. Друг път се опитвам да забравя.
— Няма да ти позволя.
— Роз, казах ти… след дипломирането… хората се променят. Дори ти не си същата, каквато те оставих.
Роз вдигна рамене.
— В някои отношения може би. Но дълбоко в себе си не съм се променила. Ние винаги ще сме част един от друг. Ние си принадлежим. Знам го от момента, когато Ани ме донесе от Института за живот.
Стив се засмя.
— О, стига… Та ти не можеше дори да виждаш… кривогледо дребно човече!
— Ами ти? На две и половина вече беше малък надут посерко, който марширува с вирнат нос…
— Как го помниш?
