Първото семейство полностью

Стив го избута в коридора и го притисна до стената.

— Успокой се, моля те! Просто искам да поговорим!

Чизъм престана да се бори.

— Виж, момченце. Аз не искам да говоря с теб. Не можеш ли да го разбереш? Или откакто работиш тук вместо мозък имаш лайна в главата? Ще ти го повторя: Аз… не… искам… да… говоря… с… теб. Не… искам… дори… да… те… гледам. Разбра ли? И ако ще се разболяваш, не го прави на нива А–1 до А–5. Може да получиш погрешна рецепта. Компрендо?

Стив пусна Чизъм и го погледна напълно объркан.

— Не разбирам, Джон. Защо? Какво съм направил?

Чизъм се засмя презрително.

— Защо ли? Защото ми съсипа живота, затова! Какво си направил? Ти ми кажи! Какво си казал на скапаната си сестра, та стана доносничка и издрънка всичко на някаква важна жица в Черната кула? И какво стана? Голям публичен проблем, приятелче! Твоята сладка сестричка ме посочи като човек, който й е уредил срещата с теб в Сантана Дийп! Какви глупости си й надрънкал?

— Никакви — унило каза Стив. — Е… нищо особено.

— Лъжеш, кучи сине! — изсъска Чизъм и се опита да тръгне, но Стив му препречи пътя. — Четирима души от администрацията на Амтрак ме обработваха цяла седмица! Щастлив съм, че съм още жив! Кристо! — Той се засмя горчиво. — Единственото нещо, което не им е казала, е, че двамата сте пушили трева и че аз съм я доставил. Ако бяха научили и това…

Стив го сграбчи за ръката.

— Джон, трябва да ми повярваш. Нямах представа, че Роз може да направи такова нещо. Не мога да разбера какво я е накарало да го направи!

— Нещо, което си казал.

Стив махна безпомощно с ръка.

— А какво ти направиха на теб?

— На мен ли? Пратиха ме тук долу да работя до края на дните си. Сега съм на двадесет и осем, така че колко остават… дванадесет, петнадесет години? И за разлика от теб, аз няма да имам щастието на ежегодна оценка. — Чизъм отново се усмихна горчиво. — Е, така става, когато се опитваш да направиш услуга на някого. Благодаря, Стив. — Той се отдръпна. — Мога ли вече да си вървя?

Стив се чувстваше объркан и виновен.

— Джон, слушай. Нямаше как да зная…

— Ама, разбира се. Разбира се. Хайде да не говорим за това. Става ли? Просто отсега нататък стой настрана от мен. Ти си наистина опасен, Брикман.

— Да, добре, добре. Кажи ми само едно. Какво направиха на Роз?

Чизъм се засмя.

— Е, не са й окачили медал! Не знам какво се е случило с нея. Не и със сигурност във всеки случай. Но чух, че май са я изхвърлили.

— От вътрешния щат? О, Кристофър! Не трябваше да се срещам с нея! — Той погледна разгневено Чизъм. — Ти го предложи! Ти…

— Виж, стига глупости! — прекъсна го Чизъм. — Имам си достатъчно проблеми! Просто ме остави на мира! — И блъсна Стив настрана.

Стив не направи опит да го задържи, но извика след него:

— Какво ще й направят?!

Чизъм се обърна и махна пренебрежително с ръка.

— На кого му пука? По-добре започни да се безпокоиш какво ще стане с теб! — И зави зад ъгъла.

Дан Довър и Тай Морисън излязоха в коридора и Дан попита:

— Какво му става на този?

Стив вдигна рамене.

— Познавам го от горе. Свален е тук за дванадесет или петнадесет години за нещо, което направи за мен.

Довър стисна Тай Морисън за рамото.

— Виждаш ли? Казах ти, че Стиви носи нещастие! — После сложи ръка на рамото на Стив и го прегърна приятелски. — Добре дошъл в клуба.

Докато вървеше по коридора, Чизъм тихо се поздрави. Всичко беше проработило много по-добре, отколкото беше очаквал. Стигна края на коридора, слезе от главния път за достъп до А–3 и с една количка се отправи към медицинския център. Да, след няколко дни тази задача щеше да свърши и той щеше да може да се върне горе. Беше се справил добре… и може би беше спечелил покана да прекара няколко седмици в Клаудландс.

През следващите четиридесет и осем часа след изненадващата среща с Чизъм мислите на Стив се въртяха около Роз и какво може да й се е случило — а също и какво ще се случи с него. Беше пуснал Чизъм да си отиде, без да го попита кога Роз е направила „признанието“. В известен смисъл въпросът беше неуместен. Рано или късно това щеше да има неблагоприятни последствия. Наистина имаше — и Стив не трябваше дълго да чака. На 1-ви март 2990, докато се приготвяше да отиде на работа в 08:00, надзирателят на неговата бригада — техник–4 Малинс — влезе в спалното помещение и извика:

— Брикман!

Стив застана мирно.

— Да, сър!

Малинс му махна с ръка.

— Тази смяна няма да работиш. Облечи си неработен гащеризон и си смъкни задника на площадката на главния асансьор. Пронто!

— Слушам, сър! — Стив мина покрай Малинс и бегом се отправи към съблекалнята. На нива А се отдаваше чест само при церемониални събития, а такива имаше много малко.

Малинс отново повиши глас.

— Довър!

Дан Довър застана мирно до леглото си.

— Да, сър?

— Вземи личните вещи на Брикман, свали постелките от леглото му и предай всичко на интенданта.

— Искате да кажете сега, сър? — попита Довър с надеждата, че ако удължи тази работа, може да отърве до половин смяна.

— Не, не сега, Довър. Когато ти свърши смяната, в 16:00, задник такъв!