Докато наблюдаваше как вълчето яде, Стив размишляваше върху отношението си с това животинче, което беше взел от Рио Лобо. Отначало идеята да живее в близост с миризливото животно, което, когато станеше по-голямо, можеше да се върне към дивото си състояние и да го нападне, му изглеждаше странна. Инструкторът беше подчертал важността на редовен физически контакт и след като Стив беше преодолял първоначалното си отвращение, любопитството и интересът му нараснаха. Постепенно той беше свикнал да се грижи за вълчето и сега, когато свърши дажбата си месо и дойде за още, то потри глава в ръката му.
Според неговия инструктор някои ренегати бяха постигнали разбирателство с определени животни на повърхността. Двата главни типа животни бяха вълците и соколите, като малките вълчета бяха най-обичайни. Обучени, вълците осигуряваха дружба, източник на топлина през зимата и можеха да бъдат впрягани да теглят товари по снега. Те служеха и като пазачи и в умели ръце можеха да бъдат обучени да ловуват. А когато техните стопани бъдеха застрашени от глад, винаги можеха да бъдат убити и изядени.
Баз се отказа от опита си да захапе ръката на Стив, легна по гръб и помоли Стив да го почеше по корема. Стив сложи ръка върху гърдите на вълчето и игриво го разтърси.
— Хайде, стига вече. — Той взе една съчка и я хвърли към вратата на землянката. Баз скочи подир нея, хвана я с лапи и започна да я гризе.
Докато го наблюдаваше, Стив се чудеше защо мютите, които бяха чудесни ловци, не бяха развили подобна връзка с животните. Заключи, че Плейнфолк, за които се смяташе, че са в пълно съгласие със средата си, вероятно разчитат на животните по начин, който той още не разбираше напълно. В края на краищата той беше прекарал по-малко от половин година сред мютите и знанието му за тях почиваше изцяло на М’Колите, които бяха мюти от Ши-Карго. Обичаите на другите племена, като Д’Троит, Сан’Пол, С’Нати и М’Уокии може би бяха съвсем различни.
На Стив му беше заповядано да живее в землянката седмица преди да тръгне да търси М’Колите. Тези седем дни щяха да му позволят да остави свои следи на мястото и да му дадат време да изследва близките околности. Те щяха също да му позволят да подобри контрола си над Баз. Видеолентите, които беше наблюдавал в Рио Лобо, вече му бяха дали практически познания за района; сега трябваше физически да се запознае с терена, да го почувства. Да провери коша за риба под голямата надвиснала скала, където реката беше дълбока, да поднови ориентировъчните белези по дърветата оттатък реката, да маркира пътя си до скривалището, където се предполагаше, че е презимувал. Но първо трябваше да зарови трупа.
Взе късата лопата и отиде до убития на-ко. Четирите черни птици, които вече кълвяха черепа му, хвръкнаха, след това кацнаха на съседните клони. Стив довлече трупа до едно място с по-мека почва, изкопа плитък гроб, хвърли трупа в него и го затрупа с камъни. Мъртвият на-ко беше част от неговата история за прикритие. Доказателството трябваше да остане тук, докато потрябва — а не да бъде изровено от животни или лешояди.
Когато свърши, Стив тръгна към другия гроб — знаеше къде е от тренировките в Рио Лобо. На-ко в него беше погребан миналия ноември. Между камъните вече бяха покарали трева и мъх. Под тях лежаха останките на друг мъртъв човек от историята за прикритие на Стив. Не му харесваше задачата да изрови трупа и се надяваше да не му се наложи да го прави.
Когато наближи краят на седмицата, Стив прекара няколко часа в изучаване на измачканата и изцапана авиационна карта, оставена от Снейк-Айс. Землянката, в която живееше, се намираше в южния край на река Плат, която течеше на изток, за да се влее в Мисури в опорната навигационна точка, наречена Омаха. На запад Плат се разделяше на два по-малки притока, известни като Северен и Южен Плат. Ако вървеше по Северен Плат, която се виеше на запад около планините Ларами, тя щеше да го заведе в Уайоминг, мястото на битката от миналата година между М’Колите и „Дамата“.
Според последната информация, получена от Карлстром, по някое време през следващите три месеца се очакваше племето да мине през този район. Единственото, което Стив трябваше да направи, беше да се настани приблизително на пътя на тяхното движение и да установи контакт.
Лесно за изпълнение — или, изглежда, така мислеше МХ.
Неговото внедряване беше обмислено до най-малки подробности, но оставаше най-трудната част. Точно как, чудеше се Стив, щеше да осъществи контакт с мютите, без да го убият? И дори ако успееше, колко дълго щеше да оцелее? Кликата в сянка, която бе негодувала срещу неговото присъствие, щеше да се чувства задължена да се опита да отмъсти за смъртта на Мотор-Хед и двамата му другари. И което бе по-важно — как щеше да реагира Клиъруотър… и щеше ли той да си възвърне доверието на Кадилак и Мистър Сноу? Без него никога нямаше да може да изпълни задачата си. Това бе най-несигурното; дори ако всичко вървеше по план, когато ножът опреше до кокала, щеше ли той да намери сили да направи онова, което се искаше от него?
