Стив мина на петдесетина метра надолу по течението под коша и намери място, което му даваше безпрепятствен поглед към неговата цел. Мечката измъкна коша от водата и се изправи на задните си крака. И чак когато опря здраво пушката на рамото си и се прицели, Стив видя, че мечката се е превърнала в нечие зимно палто. Свали пушката и пристъпи напред с пръст на спусъка. Собственикът на мечата кожа се обърна към него, без да пуска коша. На тревата до скалата лежеше пушка. Непознатият явно беше ренегат. Беше нисък, с обветрено овално лице и сиви, дълбоко разположени очи, които се сториха на Стив смътно познати.
Стив пристъпи напред, насочил пушката в средата на палтото от меча кожа. Извика Баз. Вълчето се подчини, но продължи да ръмжи срещу непознатия. Лявата страна на лицето на ренегата, включително вратът чак до ключицата, бе лошо изгорена. Белегът беше груб, грозен, розов.
Мечата кожа вдигна празния кош и попита:
— Твой ли е?
Стив кимна и каза:
— Насмалко не те убих.
Мечата кожа отговори с крива усмивка:
— И тебе насмалко не те убиха.
Стив бързо погледна през рамо и видя да се появяват още няколко души. Единият носеше жълта командирска фуражка. Всичките имаха трицевни въздушни пушки. Бяха го обградили. Не беше време да се прави на негостоприемен. Стив опря приклада на пушката си на земята и каза:
— Ако ти и приятелите ти сте гладни, бъдете добре дошли да споделите каквото имам в скривалището си.
— Много мило от твоя страна. — Мечата кожа му подхвърли плетения кош. — А сега ми дай пушката си, докато се опознаем по-добре. Приятелите ми са доста нервни.
Стив смени пушката срещу коша. Баз вече беше започнал да се сприятелява. Докато се изкачваха по склона, Стив гледаше мечата кожа. Накрая попита:
— Не съм ли те виждал някъде?
— Смешно. Аз си помислих същото за теб. От кой ешелон си избягал?
— От „Луизианската дама“. Свалиха ме миналия юни.
— Кучи син! — възкликна мечата кожа. — Помислих си, че може да си ти! Брикман, нали?
Стив спря и възкликна:
— Не ми казвай, че и ти си от „Дамата“!
— Не ме ли позна? — Ренегатът свали кожената качулка и отмести сплъстения бретон от челото си. — Опитай от тази страна. Лявата не изглежда много добре.
Стив зяпна от изненада. Мечата кожа беше жена — неговият командир, пометен от летателната площадка по време на първата им голяма битка с мютите.
— Джоди? Джоди Казан?!
— Позна от първия път.
Стив се опита да прикрие объркването си.
— Но… аз… аз бях на площадката, когато умря!
— Поправка.
Стив я гледаше, умът му все още отказваше да повярва на очите.
— Това е невероятно! Не мога да повярвам как…
Джоди кимна.
— Просто късмет. Смъртта ми сигурно е била доста ефектна, нали?
— Да. — Стив погледна обезобразеното й лице. — Май си видяла доста зор.
— Да, но… — Казан вдигна рамене. — Жива съм. И два пъти по-грозна.
Другите ренегати ги наобиколиха. Стив преброи осем. Бяха абсолютна сбирщина. Всички носеха над бойните си униформи животински кожи и най-невероятни шапки. Ръчно шити патрондаши, натъпкани с бутилки за въздух и резервни пълнители, кръстосваха гърдите им и повечето носеха мачете или бойни ножове. Обветрените им лица бяха небръснати, очите им бяха очи на ловци и бегълци, научили се да оцеляват при трудни условия.
— Това е Брикман — каза Джоди. — Не е опасен. Бяхме заедно миналия април на борда на „Дамата“. Свалиха го през юни.
— Същия ден, когато тя падна от площадката — добави Стив.
— Къде е Малоун? — попита Джоди.
— Проверява скривалището — каза Жълтата фуражка.
— Да отидем при него — каза тя. — Нашият приятел любезно ни покани да сподели с нас каквото има.
Докато отиваха към скривалището, Стив преброи още дванадесет въоръжени ренегати, застанали на пост. Един от тях слезе по стъпалата да извика Малоун.
Малоун беше мършав противен човек с бледи пронизващи очи като на оценителите, които бяха създали на Стив толкова неприятности. За разлика от повечето ренегати, беше избръснат сравнително гладко. Дългата му кафява коса беше вързана на тила с парче защитен плат. На челото си имаше лента от същата материя срещу пот. Някой се беше опитал да набие носа му в челото и от израза му личеше, че още е огорчен от това.
Малоун седна на един камък и заслуша мълчаливо, докато Джоди си каза мнението, после й махна да се отстрани и се обърна към Стив.
— Добре, приятел, каква е твоята история?
Стив започна да описва пленяването си и бягството от мютите, като пропусна да спомене за Клиъруотър и факта, че беше научил Кадилак да лети. Описа как кърпеният плат на планера беше започнал да се разнищва и обясни, че това го е принудило да се откаже от първоначалния си план да се върне направо във Федерацията.
Малоун слушаше разказа за приключенията му с безизразно лице, което не позволи на Стив да разбере колко добре се справя. Той млъкна, надявайки се да предизвика някаква реакция, но Малоун само кимна и му направи знак да продължи.
