Стив продължи с историята, която грижливо беше репетирал в Рио Лобо. Как скрил планера и след това продължил пеша на юг, докато не видял отряд мюти. Решил да продължи, като заобиколил територията им, тръгнал на изток и стигнал до сливането на реките Северна и Южна Плат. После още веднъж срещнал мютски воини от същото племе и успял да се изплъзне, като плувал през нощта на сал от трупи по течението. Стигнал южния бряг и тръгнал отново, решен да се върне във Федерацията — единствената му надежда за оцеляване. И тогава, когато почти не припадал от изтощение и глад, имал щастието да попадне на скривалището — и тук прекарал зимата.
Малоун погледна и даде знак на един от приятелите си — човек с рошава руса коса. Ренегатът донесе малко портативно радио и го остави между Стив и Малоун. Стив се беше обучавал в Рио Лобо да работи с такъв апарат. Беше много усъвършенствана комуникационна апаратура, произвеждана изключително за АМЕКСИКО.
Стив погледна радиото, после вдигна глава към Малоун.
— Ще ми обясниш ли какво прави това нещо тук?
— То е на човека, когото намерих да живее тук, Джо Тайсън.
— И къде е той?
— Аз… го застрелях. — Стив спря, но не последва никаква реакция и той продължи по сценария: — Мислех го за честен. Той ми предложи да сподели храната си с мен, даде ми подслон, след това ме научи да ловувам и да залагам капани. Разбирахме се добре. После един ден към края на декември ме изпрати на лов. Тогава го чух да говори. Промъкнах се тихо и го намерих да работи с това нещо. Съобщаваше на някого името и номера ми.
Малоун не изглеждаше впечатлен.
— И какво? Нали точно това си искал — да се върнеш във Федерацията.
— Да. Това бях решил да направя, но Тайсън ме представяше като ренегат и…
— А ти не си ли?
— Не! Или поне не бях тогава. Избягах от мютите, защото исках да се върна в командата си. Не знаех как по друг начин да постъпя… питайте Джоди. А този човек ми правеше досие.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… разказваше как ме бил хванал да скитам наоколо и как според него съм се подмазвал на мютите.
— А не беше ли вярно?
— Не! — извика Стив и посочи белезите на бузите си. — Виж! Те дори промушиха стрела през лицето ми! Това ли значи подмазване?
— Но Тайсън не ти е повярвал.
— Да. Но не знам защо. Не исках да разбера каква задача изпълнява или кой беше той. Нищо от това, което казваше за мен, не беше вярно, но бедата беше вече сторена. Знаеш какви са законите. Що се отнася до Федерацията, аз вече бях труп. Затова му забих три куршума в главата. — Стив разпери ръце. — Единственото, което можех да направя.
— И остана тук…
— Къде другаде можех да отида?
Малоун кимна и посочи радиоапарата.
— Знаеш ли как се работи с това?
— Не.
Малоун си даде вид, че вярва. Погледна пръстите на дясната си ръка, след това втренчи бледите си очи в Стив.
— Чу ли името на човека, с когото говори?
— Беше позивна, „Майк-Х-Рей-Уан“. — Малоун погледна Жълтата фуражка. — Тайсън нарече себе си „Снейк-Айс“.
— Какво направи с него?
Стив посочи първия гроб.
— Лежи под камъните ей там.
Малоун се обърна към Жълтата фуражка и каза:
— Провери.
Ренегатът взе трима души и отидоха да разкопаят гроба.
Стив извика след тях.
— Гледката няма да е приятна!
— И така… Брикман. Прекарал си зимата тук самичък? — продължи Малоун.
— Да. Допреди седмица не видях нито едно човешко същество. — Стив погали вълчето. — Баз ме събуди посред нощ. Още докато си обуя ботушите, някакъв тип слезе от един самолет.
— Кой беше? Приятел на Тайсън?
— Не го попитах. — Стив посочи новоизкопания гроб. — Но ако искате да проверите, той е под другия куп камъни ей там. — Новоубитият на-ко беше за алиби на Стив в случай, че някои бродещи ренегати са видели или чули скайрайдъра и са решили да претърсят околността.
Малоун погледна към гроба, после изпрати човек да съобщи новината на Жълтата фуражка.
— Затова ли реши да се махнеш?
— Да. Реших, че при снега и лошото време до пролетта няма да дойдат да потърсят Тайсън. Всичко беше чудесно допреди седмица… докато не дойде онзи, дето е под онези камъни. Дойде изневиделица. Реших, че ако смяната на Тайсън не може да изпраща сведения, тук може да стане напечено.
— Да, би могло. — Малоун не сваляше очи от Стив. — Какво мислиш, е правил Тайсън тук?
— Не знам. Знам само, че той нямаше да подобри перспективите ми за кариера.
Устата на Малоун се изкриви в подобие на усмивка.
— Е, и ти не си направил много за това.
— Номерът е да оцелееш. Това научих, докато бях при М’Колите.
— И накъде беше тръгнал? При твоите приятели мютите?
Стив поклати глава.
— Не. И нека изясним едно нещо. Тези идиоти не са ми приятели.
Малоун кимна.
— Откъде взе коженото палто?
— От същото място, откъдето взех кожите за спане. От Тайсън. Всичко, което притежавам — и тази пушка, и това, в което съм облечен — е от него.
— А вълчето?
— Баз… е, трябваше ми някой, на когото да говоря.
Малоун го удостои с поредната крива усмивка.
— Възхищавам ти се, Брикман. Малцина биха могли да оцелеят сами като теб. И да опитомяват животни. Бързо се приспособяваш.
— Винаги съм го правил.
