Уейн, който беше умрял няколко десетилетия преди Холокоста, беше пътеводна светлина на Бащата-основател — Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви. Обикновените трекери не знаеха нищо за актьорите или филмовата индустрия отпреди Холокоста. Федерацията нито притежаваше, нито произвеждаше някакво изобразително изкуство или литература. Нямаше никакви музиканти. Цялата музика се създаваше електронно; певците, изпълняващи балади за света със синьото небе, бяха от различни станции. Осигуряваната от КЪЛЪМБЪС видеопрограма беше единственият източник на информация и развлечения — във Федерацията те се състояха от „Вдъхновения“ и видеоигри. Първото семейство обаче — както всеки елит — имаше достъп до същинска пещера на Аладин с богатства отпреди Холокоста, съхранени в кондиционирани трезори в Клаудландс. Най-високо ценени бяха филмите с Уейн. Голям екип от специалисти ги поддържаше в идеално състояние. В най-добрите си филми Уейн въплъщаваше най-благородните качества на трекерството и от неговите превъплъщения цели поколения лидери на Семейството бяха черпили сила и вдъхновение.
Карлстром наблюдаваше Уейн да умира, както го беше наблюдавал безброй пъти — писмото в джоба на гърдите му беше открито и прочетено, знамето бе издигнато на върха на планина Сарабачи. За Карлстром съдържанието на писмото беше смущаващо сантиментално, но общото послание от филма беше вярно, поражението на вече изчезналата японска нация беше съвсем аналогично на сегашната борба за завладяване на повърхността. Когато бъдеше спечелена последната битка, знамето щеше се вее редом с флага на федерацията на всички върхове в Северна Америка. Светът със синьото небе отново щеше да бъде спечелен.
Когато филмът свърши, Карлстром остави другите и се върна в личното си жилище. На видеоекрана до леглото имаше припламващо лого, което показваше, че в пощенската кутия чакат две съобщения. Карлстром отвори първото на екрана. Беше кодиран сигнал, състоящ се от няколко буквено-цифрови поредици. Той пъхна личната си карта-ключ, въведе петцифрения номер на идентификационната си карта и натисна бутона „ДЕКОДИРАНЕ“. Плетеницата от букви и цифри се подреди в думи. Беше сигнал от един МХ полеви оперативен работник, Хай Сиера.
Съобщението гласеше: „ХАНГ-ФАЙЪР ХВАНАТ И ПОДЛОЖЕН НА ИЗПИТАНИЕ“.
Карлстром изтри сигнала от паметта на монитора и отвори второто съобщение. Беше от оперативен МХ работник от вътрешния щат У и се отнасяше до сестрата на Брикман. По време на последния час Роз имала сериозен проблем с дишането и при преглед в секцията за първа помощ било установено, че на врата и китките й са се появили червени белези. Роз беше под наблюдение. Карлстром потвърди получаването на съобщението и поиска да бъде държан в течение за състоянието й. Необичайните отношения между Брикман и сестра му се бяха оказали неоценимо средство за ориентиране в здравословното състояние на младежа. Докато се събличаше, Карлстром размишляваше върху възможностите за онова, което можеше да се случи, ако един от тези „психоблизнаци“ имаше нещастието да претърпи фатален инцидент. Взе душ, после легна в чистото си удобно легло. Мисълта, че най-обещаващият нов член на АМЕКСИКО може би прекарва много по-неудобно нощта някъде далеч, предизвика слаба усмивка върху устните му. Опитът, който Брикман трупаше сега, щеше да е много болезнен, но не смъртно опасен. Хай Сиера щеше да се погрижи за това.
Когато се зазори, основата на кола все още бе здраво забита, но върхът окуражаващо се преместваше. Като блъскаше силно тялото си надясно, Стив успя да протегне левия си крак настрана, после да повдигне коляно. Опрял крак в земята, можеше да действа с по-голяма сила. След известно време извъртя и десния си крак и натисна кола нагоре и наляво.
Когато слънцето се издигна в утринното небе, Стив усети, че колът леко се повдига. Наведе се настрана и назад и се опита да стъпи с двата крака на земята, но се оказа невъзможно. Беше завързан твърде плътно между кола и тялото на мъртвия на-ко. Трупът се беше издул повече и въжетата, които го свързваха с него, се врязваха в тялото му. За щастие въжето около врата беше закрепено само за кола. Това го беше спасило от бавно задушаване, но вратът му беше разранен и кървеше от усилията да го освободи и сега привличаше вниманието на кръжащите над главата на мъртвия на-ко мухи. Стив знаеше, че трябва да се освободи преди изгрев-слънце. Още един ден без вода под удушаващото тегло на разлагащия се труп щеше да го отслаби до такава степен, че да зависи от милостта на птиците, които щяха да се върнат да се нахранят с останките на „Тайсън“. Той отново започна да дърпа и блъска, като бавно се въртеше в кръг, влачейки мъртвеца със себе си.
