Думите му звучаха съвсем логично. Ивлин стана и като зомби се прибра у дома.
Мислеше си, че е готова да приеме факта, че е готова да се раздели с нея.
Но пък никой никога не е напълно готов да изключи апарата за дишане на майка си независимо колко дълго е обмислял решението; да угаси светлината от детството си и да си тръгне сякаш изключва лампа на излизане от стая.
Ивлин така и не си прости, че не събра смелост да се върне в болницата и да е с майка си в онзи момент. Още се будеше разплакана от чувство за вина, макар да бе наясно, че не може да се реваншира по никакъв начин.
Като че ли това преживяване постави началото на страха й от всичко, свързано с лекари и болници. Не знаеше дали наистина е така; бе сигурна само, че от мисълта за ходене на доктор я облива студена пот и се разтреперва цялата. А само като чуеше думата „рак“, я побиваха тръпки. Бе спряла да докосва гърдите си, след като веднъж напипа бучица и за малко не припадна. За щастие се оказа, че е носна кърпа, залепила се за сутиена й в пералнята. Съзнаваше, че страхът й е неоснователен и че трябва да отиде на преглед. Казваха, че трябва да се преглеждаш поне веднъж годишно. Ивлин съзнаваше, че трябва да го направи не заради себе си, а заради децата си. Съзнаваше го, но не взимаше мерки. На няколко пъти успя да събере смелост и си записа часове за преглед, но винаги ги отменяше в последния момент.
За последно бе ходила на лекар преди шест години заради пикочна инфекция. Искаше й се лекарят само да й предпише антибиотици по телефона, но той я накара да отиде в кабинета му, за да я прегледа. Легнала разкрачена, Ивлин мислеше дали има нещо по-лошо от това непознат мъж да тършува в тялото й като в торба с покупки от бакалията.
Лекарят я попита кога за последно са преглеждали гърдите й и Ивлин излъга:
— Преди три месеца.
Лекарят каза:
— Така и така сте тук, ще ви прегледам.
Тя започна да бъбри като картечница в опит да го разсее, но той я прекъсна:
— О, тук напипвам нещо, което не ми харесва.
Дните, в които чакаше резултатите от изследванията, бяха непосилни. Ходеше замаяна, сякаш в кошмар, и се молеше и пазареше с Бог, макар да не беше сигурна, че вярва в Бога. Обещаваше му, че ако не е болна от рак, повече никога няма да се оплаква от нищо, че ще прекара остатъка от живота си просто доволна, че е жива, че ще помага на бедните и ще ходи на църква всеки ден.
Но в деня, в който разбра, че е здрава и че няма да умре скоро, отново продължи да си живее постарому. Само че сега, след ужаса от фалшивата тревога, всеки път, когато я заболеше нещо, бе убедена, че е болна от рак и че ако отиде на лекар не само ще й поставят тази диагноза, но и че докторът ще я преслуша и ще я вкара за операция, преди да успее да избяга. Започна да живее с единия крак в гроба. Дори когато погледнеше дланта си, й се струваше, че линията на живота й се скъсява.
Знаеше, че няма да издържи и един ден, ако се наложи отново да чака резултати от изследвания, и реши, че не иска да знае дали е болна. Предпочиташе да си отиде бързо, без дори да разбере.
Тези сутрин, докато пътуваха с колата към старческия дсм, осъзна, че животът и е станал непоносим. Всеки ден си играеше наум игри само за да успее да издържи до вечерта. Казваше си например, че днес ще се случи нещо прекрасно… че следващия път, когато телефонът звънне, някой ще й съобщи добра новина, която ще промени живота и… или че ще получи изненада по пощата. Но никога не намираше в пощенската кутия друго, освен рекламни брошури, а позвъняванията по телефона се оказваха погрешно набран номер или съсед, който искаше нещо.
Тихата истерия и непоносимото отчаяние започнаха, когато най-накрая осъзна, че нищо няма да се промени, че никой няма да дойде и да я спаси. Имаше чувството, че е на дъното на кладенец и крещи, но никой не я чува.
Напоследък дните се нижеха като поредица от дълги черни нощи и сиви сутрини, в които усещането, че е пропиляла живота си, я блъсваше като тежка вълна и ужасно я плашеше. Но тя се страхуваше не от смъртта. Твърде често бе поглеждала към черната бездна на отвъдното и й се бе искало да скочи. Всъщност тази мисъл започваше да й се струва все по-примамлива.
Дори знаеше как ще се самоубие — със сребърен куршум, объл и студен като ледено мартини. Щеше да сложи пистолета във фризера за няколко часа, за да е заскрежен и студен, когато го опре в главата си. Почти усещаше как леденият куршум пронизва парещия й объркан мозък и замразява болката завинаги. Гърмът от изстрела щеше да е последното, което ще чуе. И после… нищо. Може би само тишината, която чуват птиците, докато летят в чистия хладен въздух високо над земята. Сладкото, неопетнено чувство за свобода.
Не, Ивлин не се страхуваше от смъртта, а от живота си, който започваше да й напомня за сивата чакалня на интензивното отделение.
Нападение от съсел
