— Бил Железничаря е най-смелият човек на света, нали, лельо Иджи?
— Смел е, да.
— Но не мислиш, че е най-смелият човек, така ли?
Иджи се замисли.
— Не е най-смелият, когото познавам. Един от най-смелите е, но не и най-смелият.
Чуканчето се озадачи.
— Че кой е по-смел от Бил Железничаря?
— Големия Джордж.
— Нашият Джордж ли?
— Да.
— Какво е направил?
— Ами, първо, аз нямаше да съм тук, ако не беше той.
— Искаш да кажеш, че нямаше да си тук днес ли?
— Не, искам да кажа, че изобщо нямаше да съм жива. Щяха да ме изядат прасетата.
— Сериозно ли?
— Да. Когато бях на две или три годинки, с Бъди и Джулиан се мотаехме около кочината и аз се покатерих на оградата и паднах презглава право при прасетата.
— Наистина ли?
— Да. И те се спуснаха към мен, нали знаеш, че ядат всичко… а особено обичат малки деца.
— Сериозно?
— Да. Както и да е, аз веднага скочих и побягнах, но се спънах и паднах и те за малко да ме изядат, обаче Големия Джордж ме видя, скочи в кочината и започна да ги разбутва. Става въпрос за сто и петдесет килограмови прасета. Джордж ги грабваше и ги мяташе настрани все едно бяха чували с картофи. Успя да ги задържи далеч от мен, докато Бъди пропълзя под оградата и ме измъкна.
— Наистина ли!
— Наистина. Нали си виждал белезите по ръцете на Големия Джордж?
— Да.
— От зъбите на онези прасета са. Но Големия Джордж не каза и думичка на татко, защото знаеше, че татко ще убие Бъди, задето ме е завел при кочината.
— Не знаех.
— Знам.
— Еха! А познаваш ли други смели хора? Когато чичо Джулиан застреля онзи елен миналата седмица, прояви голяма смелост.
— Има различни видове смелост — отвърна Иджи. — Не е нужно да си смел, за да застреляш голямо глупаво животно.
— Тогава кои други смели хора познаваш, освен Големия Джордж?
— Хм, да видим — замисли се Иджи. — Трябва да призная, че майка ти е от най-смелите хора, които познавам.
— Мама ли?
— Да, майка ти.
— Не ти вярвам. Тя се страхува от всичко, дори от буболечки. Какво смело е направила?
— Веднъж направи нещо заради мен.
— Какво?
— Няма значение. Ти ме попита кои смели хора познавам и аз ти отговорих. Майка ти и Големия Джордж.
— Истината ли казваш?
— Самата истина.
Чуканчето се слиса.
— Ами, аз ще бъда…
— Точно така. И искам винаги да помниш още нещо. На света има удивителни същества, които са около нас и се представят за хора. Никога не го забравяй, синко. Чу ли ме?
Чуканчето я погледна искрено и отвърна:
— Няма да го забравя, обещавам.
Продължиха да вървят покрай релсите. Един червен кардинал излетя от заснежено дърво и прелетя като комета над белия хоризонт.
Преди, през безкрайно дългите черни нощи, в които Ивлин бе лежала, обляна в пот от страх и видения за смърт, тръбички и тумори, й се бе искало да извика за помощ спящия до нея Ед. Но просто продължаваше да си лежи в мрачната бездна на собственото си нещастие до сутринта.
Напоследък, за да не мисли как ще дръпне спусъка на студения пистолет, затваряше очи и се опитваше да чуе гласа на госпожа Тредгуд, дишаше дълбоко, съсредоточаваше се и скоро си представяше, че е в Уисъл Стоп. Виждаше се как върви по улицата и влиза във фризьорския салон на Опал и дори усеща как мият косата й с топла вода, която постепенно става все по-студена. След като й направят прическа, се отбива при Дот Уиймс в пощата, после отива в кафенето, където вижда всички съвсем ясно — Чуканчето, Рут и Иджи. Поръчва си обяд, а Уилбър Уиймс и Грейди Килгор й махат от съседната маса. Сипси и Онзел й се усмихват, а от кухнята се разнася песен от радиото. Всички я питат как е, слънцето винаги блести ярко и бъдещето винаги е светло… Напоследък спеше все повече и мислеше за пистолети все по-рядко…
Тази сутрин, когато се събуди, Ивлин осъзна, че всъщност чака с нетърпение посещението в старческия дом. Историите за кафенето и Уисъл Стоп от последните седмици й се струваха по-реални от живота й с Ед в Бирмингам.
Когато пристигна в салона, приятелката й, както обикновено, бе в добро настроение и се зарадва на шоколада с бадеми „Хърши“, който специално си бе поръчала.
Докато похапваше от него, госпожа Тредгуд размишляваше за някакъв скитник от онези времена.
— Боже, чудя се какво ли е станало със Смоуки Самотника. Нямам представа къде е сега, сигурно е умрял.
Спомням си първия път, когато дойде в кафенето. Ядях пържени зелени домати, а той почука на задната врата да проси храна. Иджи влезе в кухнята и след малко се върна с бедния човечец и му каза да се умие в тоалетната, докато тя му направи нещо за ядене. Когато отиде да му приготви храната, каза, че това бил най-самотният тип, който била виждала. Скитникът каза, че се казвал Смоуки Филипс, но Иджи го кръсти Смоуки Самотника и след това всеки път, когато го видеше да се задава по пътя, казваше: „Смоуки Самотника пристига“.
