От малка обожавам Великден. Обичам всичко, свързано с този празник. Като деца всяка събота преди Великден боядисвахме яйца в кухнята. Но за боядисването на златното яйце винаги отговаряше мама Тредгуд.
Сутринта в празничния ден си обличахме нови дрехи и обувки от магазина на татко. След църковната служба мама и татко ни качваха на автобуса до Бирмингам, а те през това време криеха по поне двеста яйца в задния двор. Раздаваха и всевъзможни награди — но най-голямата получаваше онзи, който откриеше златното яйце.
Бях на тринайсет, когато го намерих аз. Обикаляхме из двора вече два часа и никой не бе успял да го открие. Аз спрях по средата на градината, за да си поема дъх, и случайно зърнах нещо да блещука под циркуляра. И наистина, оказа се златното яйце, скрито в тревата, сякаш чакаше само мен. Еси Ру позеленя от яд. Искаше тя да го намери, защото този път наградата бе голямо жълто прозрачно яйце, обсипано със златист прашец. А вътре имаше миниатюра на мъничко семейство: майка, баща, две момиченца и куче пред къща, която приличаше на нашата. Гледах яйцето с часове… Какво ли стана с него? Май го продадоха на гаражната разпродажба по време на Първата световна война.
Великден винаги ми е бил щастлив ден. Една година именно на Великден Бог ми съобщи, че ще родя Албърт.
Понякога, като се замисля какви проблеми си имат другите хора, осъзнавам какъв късмет извадих с Клио. И да исках, нямаше да си намеря по-добър съпруг. Не заглеждаше други жени, не пиеше и беше умен. Не се хваля, защото не обичам хвалбите. Това си е самата истина. Просто си беше любознателен, не го правеше нарочно. Винаги, когато имах нужда от помощ с правописа, го питах: „Татенце, как се пише тази или онази дума?“ Клио знаеше как се пише всяка дума. А го биваше и по история. За която и дата да го питаш, винаги я знаеше. И не съм виждала друг човек, който толкова да иска да стане лекар… искаше да е хирург. Знам, че когато татко умря и се наложи да напусне медицинската академия, сърцето му се късаше, но той така и не се оплака, нито веднъж.
И всички го обичаха. Когото и от познатите му да питаш, всички ще ти кажат, че Клио Тредгуд бе най-добрият човек на земята.
Но младите момичета са интересна работа. Искат елегантност, блясък и романтика. Клио беше мълчалив. Не него желаех в началото, но той искаше мен. Каза, че го решил още първата вечер, когато се върнал от колежа и ме видял как помагам на Сипси да реже тестото за бисквитите на голямата метална маса в кухнята.
След което отишъл в салона и заявил на мама и татко Тредгуд: „Ще се оженя за високото момиче, което реже бисквити в кухнята“. Решил го просто за миг. Но пък всички Тредгуд бяха такива. По онова време аз бях на петнайсет и му казах, че изобщо не искам да се женя, защото съм твърде малка. Той отвърна, че следващата година пак ще опита, и когато го направи, аз още не бях готова. Омъжих се за него, когато станах на осемнайсет — и все още не се чувствах готова.
Първо се страхувах, че Клио не е мъжът на живота ми, и плаках на рамото на мама Тредгуд, че май съм се омъжила за неподходящия мъж. Мама ми рече да не се тревожа, защото ще го обикна.
Старицата се обърна към Ивлин:
— Чудя се колко ли хора в крайна сметка се оказват женени не за онези, които поискат, а за онези, които са най-подходящи за тях. Както и да е, сега като си спомня колко щастлив живот имахме с Клио, при мисълта, че имаше опасност да му откажа, направо ме втриса.
Естествено, когато се омъжих за него, бях още млада и зелена. — Тя се изкиска. — Толкова млада и зелена, че не знаех нищо за секса и не бях виждала гол мъж, а това, миличка, може да те уплаши до смърт, ако не си подготвена. Но Клио бе много мил с мен и малко по малко схванах как става работата.
И съвсем честно мога да заявя, че през всичките години на брака ни не си разменихме нито една лоша дума. Той бе всичко за мен — майка, баща, съпруг, учител. Всичко, което би искала жената от един мъж. О, а колко трудно ни бе, когато се налагаше да се разделим. Първо ни раздели войната, а после аз трябваше да се върна у дома при мама, докато Клио учеше за хиропрактор. Всичко постигна сам, без никаква чужда помощ. Не се оплакваше, просто се трудеше. Такъв беше моят Клио.
И през всичките години, когато се опитвахме да заченем деца без успех, той никога не каза и дума, която да ме разстрои, а знам колко много искаше деца. Накрая, когато докторът каза, че имам обърната матка и никога няма да имам деца, Клио просто ме прегърна и каза: „Няма нищо, скъпа, само от теб се нуждая на този свят“. И винаги ме караше да се чувствам така. О, но как само исках да го даря с бебе. Молех се непрекъснато, казвах: „Боже, ако съм съгрешила нещо и ако затова си ме направил ялова, моля те, не карай Клио да страда заради мен“. Тормозех се години наред.
