Горкичкият, мисля, че нямаше семейство, и Рут и Иджи го съжалиха, защото си беше жив умрял, и му позволиха да остане в старата барака зад кафенето. От време на време не го свърташе и изчезваше да се скита, по два-три пъти годишно, но рано или късно се връщаше, обикновено пиян и изтощен, отиваше в бараката и спеше дълго. През живота си не бе притежавал нищо. Имаше само нож, вилица и отварачка за консерви, държеше ги в хастара на шапката си. Разправяше, че не му се мъкне багаж. Струва ми се, че онази барака бе единственият дом, който някога е имал, а ако не бяха Рут и Иджи, сигурно щеше умре от глад.
Но мисля, че винаги се връщаше, защото беше влюбен в Рут. Така и не си призна, но си личеше от начина, по който я гледаше.
Да ти кажа, много съм благодарна, че Клио си отиде пръв. Изглежда, мъжът не може да живее без жена си. Затова повечето умират много бързо след съпругите си. Просто не знаят какво да правят без тях. Жалко наистина… да вземем например стария Дънауей тук в дома. Жена му почина само преди месец, а той вече започна да задиря другите жени и затова го тъпчат успокоителни — за да го успокоят. Мисли се за някакъв Ромео представяш ли си? А да го видиш само как изглежда. Прилича на стар пуяк с големи клепнали уши. Но коя съм аз, че да съдя. Както и да изглежда човек, винаги ще се намери някой, който го мисли за най-големия красавец на света. Значи може и да си хване някоя от бабите…
Улица „Уест Мадисън“ в Чикаго не се различава по нищо от улица „Прат“ в Балтимор, улица „Саут Мейн“ в Лос Анджелис и Трета улица в Сан Франциско — на нея има евангелистки църкви, евтини пансиони и хотели, магазини за дрехи втора употреба, кухни за бедни, заложни къщи, магазини за алкохол и складове, които гъмжат от, както ги наричат снизходително, „разочаровани мъже“.
Единственото, по което тази година в Чикаго се различаваше от всички други, бе, че Смоуки Самотника, който обикновено пътуваше сам, си бе намерил приятел. На практика хлапе, но пък си беше компания. Бяха се запознали преди месец в Мичиган.
Момчето беше хубаво, със свежо лице, и носеше тънък сиво-син пуловер върху избеляла кафява риза и одърпани кафяви панталони, а кожата му бе мека като бебешко дупе. Още с жълто покрай устата, хлапето си бе навлякло големи неприятности в Детройт, където някакви мъже се опитали да го изнасилят, и бе помолило Смоуки да попътува с него известно време.
Смоуки му каза онова, което един възрастен мъж някога бе казал на него: „Прибирай се у дома, малкият, докато още можеш. Не ти трябва този живот, защото изпикаеш ли се веднъж от движещ се вагон, няма връщане назад“.
Това обаче не оказа никакво въздействие, както някога не бе спряло и самия него, тъй че Смоуки реши да позволи на момчето да пътува с него.
Хлапето беше забавно. За малко да си смъкне панталоните, докато ровеше в джобовете си с надеждата да намери изостанала монета от десет цента. Искаше да гледа как Сали Рант изпълнява прословутия си танц под съпровода на „Бели птици на лунна светлина“, както гласеше афишът. Не намери пари, но жената на гишето за билетите го съжали и го пусна да влезе безплатно.
Смоуки успя да изпроси четвърт долар, докато го чакаше да излезе от представлението, и реши да ги похарчи за по една пържола от десет цента от закусвалня „Тайл“. Цял ден не бяха хапвали почти нищо, освен консерва кренвирши и няколко гранясали бисквити. Докато Смоуки пушеше цигара „Лъки Страйк“, която бе намерил в изхвърлена кутия, хлапето излезе от залата. Цялото сияеше.
— О, Смоуки, само да я беше видял! По-красива и изящна жена не съм виждал. Беше като ангел, истински жив ангел, слязъл от небето.
По време на цялата вечеря не спря да говори за нея.
След пържолите не им достигнаха трийсет цента, за да си вземат стая в хотел, така че се отправиха към парка „Грантс“, където се надяваха да поспят в някоя колиба от картон, шперплат и дъски, каквито се намираха тук-там, ако човек имаше късмет. Тази вечер извадиха късмет.
Преди да си легнат, хлапето каза, както всяка друга вечер:
— Разкажи ми за местата, на които си бил, и за нещата, които си видял, Смоуки.
— Нали ти разказах.
— Нищо, разкажи ми пак.
Смоуки му разказа за онзи път в Балтимор, когато бе работил в закусвалня „Уайт Тауър“, която така лъщеше от чистота, че можеше да ядеш направо от черно-белите плочки на пода; и за времето, когато бе работил като миньор в покрайнините на Питсбърг.
— Да знаеш, че много от онези хора биха яли и плъхове, но не мога. Прекалено често съм ги виждал как ти спасяват живота. И мен спасиха веднъж. Плъховете първи надушват газ в мините… Веднъж с един старец копаехме дълбоко в галерията и изведнъж към нас се спуснаха стотици плъхове, препускаха със сто километра в час. Не знаех какво става, но чернокожият старец хвърли кирката и изкрещя: „Бягай!“ Послушах го и това ми спаси живота. Сега като видя плъх, не го закачам. Да, харесвам плъховете.
Момчето, което почти бе заспало, продума:
