След като се роди единственото им дете Ърл-младши — меко дундесто бледо момченце с кафяви къдрици, което се разреваше за майка си, щом баща му се приближеше до него, — Ърл осъзна, че е допуснал голяма грешка, но постъпи като джентълмен: остана си женен и отгледа сина, който живееше в дома му; беше кръв от кръвта му, но му бе напълно чужд.
Ърл ръководеше над двеста души в железопътна компания „Ел&Ен“, бе много уважаван и изключително добър в работата си. Бе се сражавал смело в Първата световна война, бе убил двама германци, но у дома положението му се свеждаше до това да е едно от двете деца на Веста, при това не любимото: Ърл-младши винаги стоеше на първо място.
„ИЗБЪРШИ СИ КРАКАТА, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ! НЕ СЯДАЙ НА ТОЗИ СТОЛ!“
„КАК СМЕЕШ ДА ПУШИШ ВЪТРЕ… МАРШ НА ВЕРАНДАТА!“
„НЕ ВНАСЯЙ ТАЗИ ГНУСНА РИБА ВКЪЩИ. ИЗНЕСИ Я НА ДВОРА И Я ИЗЧИСТИ!“
„ИЛИ ЩЕ МАХНЕШ ТЕЗИ КУЧЕТА, ИЛИ ВЗИМАМ БЕБЕТО И СЕ МАХАМ!“
„БОЖЕ, САМО ЗА ТОВА ЛИ МИСЛИШ? ВИЕ МЪЖЕТЕ СТЕ ИСТИНСКИ ЖИВОТНИ!“
Веста му избираше дрехите, избираше приятелите му и му се нахвърли като разярена пуйка няколкото пъти, когато се опита да напляска малкия Ърл; и накрая той се предаде.
И така през годините Ърл носеше посочения му син костюм, режеше месото, ходеше на църква, беше съпруг и баща и никога не каза и дума срещу Веста. Но Ърл-младши вече бе пораснал, а от железопътната компания го пенсионираха с добра пенсия, която той незабавно приписа на Веста, и златен Железничарски часовник „Рокфорд“. И също така тихо, както бе живял, един ден Ърл се измъкна крадешком от града, като остави бележка:
Е, това е. Заминавам и ако не ми вярваш, просто брой дните, в които ме няма. Когато телефонът не звъни, да знаеш, че съм аз и не ти се обаждам.
П.П. Не съм глух.
Веста плесна изненадания Ърл-младши по бузата и прекара една седмица на легло със студен компрес на челото, докато целият град тайно аплодираше Ърл. Ако добрите пожелания бяха банкноти от десет долара, Ърл щеше да си замине като богаташ.
Предупреждение за съпругите
— Отново наближава онова време от годината и половинката ми вече го сърбят ръцете да излезе с дружинката на лов. Започна да си чисти пушките, да тича с кучетата и само дето не вие срещу луната. Тъй че се пригответе за известно време да се разделите с мъжете си. Всичко, което се движи, е в опасност… Помните ли как миналата година Джак Бътс простреля дъното на лодката? Иджи рече, че потънали на дъното на езерото, докато десет ята патици прелетели над главите им.
Честито на Тредгуд Чуканчето, който спечели първа награда на училищното научно изложение с проекта си „Какво представлява зеленият боб“.
Втора награда спечели Върнън Хадли с проекта „Експерименти със сапун“.
Иджи е сложила един буркан с боб на тезгяха в кафенето и каза, че който познае колко са зърната, ще получи награда.
Снимката на господин Пинто не е излязла добре — всичко е размазано.
Рут ме помоли да ви съобщя, че е изхвърлила препарираната глава, защото на клиентите им се отяждало, като я видели на тезгяха. Каза, че главата и без това била гумена и Иджи я купила от магазинчето за фокуснически материали в Бирмингам.
Между другото половинката ми ми каза, че някой ни бил поканил на вечеря, но не помнел кой. С радост ще дойдем, само онзи, който ни е поканил, да ми се обади и да каже кой е.
П.П. Опал пак ви моли да спрете да храните Бутс.
Бяха изминали две години, откакто Иджи видя Рут за последно, но от време на време в сряда отиваше до Валдоста, защото това бе денят, в който Франк Бенет ходеше на бръснар в града. Тя обикновено се мотаеше в дрогерията на Пъкет, защото оттам имаше добър изглед към входа на бръснарницата и през прозореца се виждаше Франк, седнал на стола.
Искаше й се да чува какво казва той, но й бе достатъчно и да го вижда. Той бе единствената й връзка с Рут и докато го виждаше, знаеше, че и Рут още съществува.
Тази сряда госпожа Пъкет, слаба дребна старица с очила с черни рамки, както обикновено обикаляше припряно магазина и пренареждаше стоките, сякаш животът й зависеше от това всичко да е спретнато и подредено.
Иджи седеше на бара и наблюдаваше отсрещната сграда.
— Този Франк Бенет е голям бъбривец, а?
Госпожа Пъкет стоеше на първото стъпало на една стълба и подреждаше буркани със сметана с гръб към Иджи.
— Така разправят.
Иджи долови в гласа й странна нотка.
— Какво имате предвид?
— Имах предвид, че така разправят. — Госпожа Пъкет слезе от стълбата.
— Но вие не мислите така?
— Няма значение какво мисля аз.
— Според вас не е ли дружелюбен?
— Не съм казала, че не е дружелюбен, нали? Всъщност е относително дружелюбен.
