Пътувам сама полностью

— Виждала съм я със сини очи. Друг я е виждал с разноцветни очи. Някъде тук има лещи. Ако ги е скрила, може би ще намерим още нещо.

— Но ние претърсихме… — опита се да възрази ниският мъж.

— Търсете още.

— Къде?

— Лещите се съхраняват на хладно — уточни Миа. — Проверете огледалата.

— Но…

— Започнете от банята — нареди тя. — Човек си държи лещите там. Провери огледалата, проверете проклетите огледала!

Миа стана и за секунда загуби равновесие. Краката ѝ се подгънаха, но за щастие Ким я хвана, преди да се строполи на пода.

— Миа?

— Миа, добре ли си?

Тя дойде на себе си и се изправи. Не обичаше да проявява слабост. Не и пред колегите си. Проклятие!

— Отлично. Имам нужда само от малко сън и храна. Обадете ми се, става ли?

Тя тръгна, залитайки, към вратата и се почувства много по-добре веднага щом излезе в коридора. Жилище, пълно с огледала. На всички стени от пода до тавана — само огледала. Кой, по дяволите, живее в такова нещо?

Олюлявайки се, Миа Крюгер слезе надолу по стълбите и един от полицейските служители я закара вкъщи. У дома. Що за дом е това, дявол да го вземе? Тя няма дом. Живее в хотелска стая в Осло, вещите ѝ са в склад и има къща на остров Хитра. Това е тя сега. Никой. Затова бе толкова болезнено да види отражението си във всички огледала.

Миа се строполи в цял ръст на леглото и заспа с дрехите.

— Мамо, какво правиш?

Марион Мунк погледна майка си, седнала на дивана до прозореца. Бяха дали на Мириам строги указания да държи завесите постоянно спуснати, но тя не издържаше повече. Изпитваше непреодолимо желание да надникне навън, да се увери, че светът още съществува.

— Просто гледам навън, скъпа, защо си станала?

— Не мога да спя.

— Трябва да спиш, нали знаеш? — Мириам Мунк погали дъщеря си по косата.

— Знам, но нали не мога да спя, ако не спя?

— Казва се да заспя, скъпа. — Мириам се усмихна.

Напоследък дъщеря ѝ се бе превърнала в преждевременно пораснала свадливка. Мириам бе чувала за себе си, че като малка е била същата. Упорита и своенравна. Зряла за възрастта си. Въздъхна и спусна завесите. Бе заличила много спомени от детството си. Така или иначе, част от тях се изгубиха след развода на родителите ѝ. Сякаш детството ѝ вече не бе реалност. Майка ѝ и баща ѝ щяха да се развеждат. Тогава, помнеше, беше на петнайсет и започна да се съмнява. Помисли си: винаги са ме лъгали. Но оттогава мина много време. Тя се разгневи. Силно се разгневи. Най-вече на баща си. През всичките години толкова се гордееше с него. Баща ми е полицай. Ще вкара твоя баща в затвора, ако е направил нещо лошо. Но той я огорчи. Принуди майка ѝ да си намери друг мъж. Мъж без никакво отношение към Миа. Тя вече беше голяма, разбира се, но огорчението все още стоеше загнездено в нея. Бяха толкова близки. Двамата. Тя и баща ѝ. Впрочем, тя отдавна имаше желание да се помири с него. Да се промъкне до него и да каже: sorry, татенце, съжалявам, задето бях толкова коравосърдечна към теб, но не успяваше да го направи. Упорита и своенравна. Усещаше, че е време. Скоро. Скоро щеше да му го каже.

— Да, ама го кажи, мамо.

— Добре, Марион. Сега се качи в спалнята и заспи. Ще се справиш ли?

— Това е толкова е трудно — отвърна светлокосото момиченце. — Не спирам да мисля за Дракулаура и Франки Щайн, стоят самички вкъщи.

Преди известно време баща ѝ бе купил двете кукли на Марион.

— О, нищо им няма.

— Откъде знаеш?

— Говорих с татко и той каза, че и двете са добре. Помолили са да ти предаде това и поздрави.

— Сега ме лъжеш, мамо.

Марион се подсмихна.

— Да те лъжа? Защо мислиш така? — усмихна се и Мириам.

— Защото те не могат да говорят.

— Нали говорят, когато си играеш с тях?

— О, мамо! Това е моят глас — не чуваш ли?

— Така ли? — Мириам се престори на изненадана. — Твоят глас? А аз си мислех, че могат да говорят.

Марион се засмя.

— Понякога не е трудно да те измами човек, мамо.

— Така ли?

— Да, така.

— Ти често ли ме мамиш?

— Да, разбира се.

Марион се пресегна към одеялото на дивана и се загърна с него. Положи глава върху гърдите на майка си. Мириам усещаше ритъма на малкото сърчице през пуловера си.

— Я кажи кога заблуждаваш мама.

— Когато казвам, че съм си измила зъбите.

— А не си ги измила.

— Напротив, само че не много добре.

— Значи, когато попитам дали си си измила зъбките старателно, ти не си.

— Да — изкикоти се момиченцето.

— А как си ги измила?

— Ами горе-долу наполовина.

Мириам отново се усмихна и погали дъщеря си по светлата коса.

— Май ти е време да се подстрижеш.

— При фризьора ли?

Мириам кимна.

— О, искам. Хайде да отидем утре.

— Не, утре не. Когато се приберем вкъщи.

— Кога ще се приберем вкъщи?

Дъщеря ѝ я погледна с умолителни очички.

— Не знам, скъпа. Когато дядо разреши.

— Ще имаме ли нова къща, когато се приберем?

Мириам погледна въпросително дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

— Като в „move that bus!“27.

— Премести автобуса. Какво значи това, Марион?