Лукас запали колата и я подкара през портата. Бог им даваше великолепно време, слънцето грееше високо на небето и убеждението му, че ще се случи днес, нарастваше все повече. Днес щеше да бъде посветен. Той, естествено, вече знаеше нещичко. Пасторът му бе казал някои неща, а и той многократно го бе чувал да говори с Бог. Лукас изпитваше угризения, задето го е подслушвал, но не можеше да се въздържи. Пасторът често говореше с Бог в стаята си. Лукас винаги се стараеше да остави чистенето на пода пред кабинета му за момента, когато отвътре се чуваше неговият глас. По този начин хем стоеше на колене и търкаше, хем се изпълваше с Божието слово, без да прави нещо непозволено. Преди време пасторът плати за шофьорската му книжка. Както купи и всичко останало, което Лукас притежаваше. Черен костюм за официални случаи. Бял костюм за общите молитви. Три чифта обувки. И колело. И плащаше, разбира се, за храната и за таванската стая в църковната къща. Пасторът бе богат. Бог му беше дал пари. Пастор Симон не бе от хората, които отричат парите. Мнозина разправяха точно това — човек нямал нужда от пари, ако има Бог, но пасторът, естествено, бе по-мъдър.
Лукас караше по пътя, който пасторът му сочеше. Не се спускаха към сградата на църквата, не, качваха се нагоре, навътре в гората към малко езерце. Лукас паркира и последва пастора до една пейка край водата. Тайно го наблюдаваше. Буйната бяла коса приличаше на антена, често си го бе мислил. Един вид ангелска антена, чрез която пастор Симон се свързваше директно с Бог. Слънцето вече се бе издигнало насред синьото небе и грееше точно зад главата на пастора. По кожата на Лукас плъзнаха тръпки. Пръстите го сърбяха. Не го свърташе на едно място. Беше усмихнат до уши.
— Виждаш ли Дявола във водата? — попита пасторът и я посочи.
Лукас се вторачи в езерцето, но не видя нищо. Водата бе тъмна и гладка, на повърхността не се виждаше и вълничка. В околната гора се чуваше чуруликането на птиците. Нямаше и следа от Дявола.
— Къде? — Лукас се вгледа още по-внимателно.
Не искаше да признава, че не го вижда, щеше да е много глупаво. Навярно пасторът го изпитваше. Изпитваше го, за да разбере дали е готов да бъде посветен.
— Там. — Свещеникът пак посочи.
Лукас все още не виждаше нищо. Не искаше нито да лъже, нито да си признае и продължи да се взира все по-усърдно. Стоеше, вперил очи, примижваше с надеждата Дяволът да му се покаже, но нищо не се случваше.
— Не го виждаш, нали? — попита накрая пасторът.
— Не. — Лукас засрамен наведе глава.
— Искаш ли да го видиш?
Лукас очакваше да му се скарат, задето не вижда добре. Понякога пасторът се държеше така с онези, които не са достатъчно близо до Бог, но сега той не повиши тон. Просто продължи да говори спокойно.
— Вярвам в теб, Лукас — занарежда пасторът с топъл, мек глас. — Но с нас не може да има човек, който не вижда Дявола, защото, не виждаш ли Дявола, значи не можеш да видиш и Бог.
Лукас сведе глава още по-ниско и кротко кимна.
— Искаш да дойдеш на небето, нали?
— Разбира се — прошепна младият мъж.
— Искаш ли да ти покажа? — усмихна се пасторът.
— Да ми покажеш?
— Дявола. — Пасторът се засмя.
Лукас хем се зарадва, хем се поуплаши. Искаше, разбира се, пасторът да му го покаже, да му помогне да го види, но бе слушал много за Дявола и се колебаеше дали е готов да се срещне с него.
— Съблечи се и влез във водата — нареди му спокойно пасторът.
Лукас се поучуди. Не беше топло. Пролетта почти бе настъпила, по дърветата наоколо бяха покарали красиви зелени листа, но въздухът все още бе доста хладен. Водата сигурно също беше ужасно студена.
— Сега. — Пасторът сбърчи вежди.
