Лукас стана и започна да се съблича. Скоро стоеше гол пред пастора. Бялото му, слабо тяло потръпваше на студения въздух. Пасторът дълго го наблюдава мълчаливо. Оглеждаше го от главата до петите. Лукас изпитваше силна потребност да се скрие, чувстваше се ужасно неудобно, но разбираше, че това е част от посвещението. Налагаше се да премине през днешното изпитание, за да се изкачи на по-високо ниво, а за целта от него се изискваше само да изтърпи това неудобство.
— Сега върви — разпореди се пастор Симон, сочейки водата.
Лукас кимна и се спусна до брега на езерцето. Топна единия пръст на крака си, но бързо го дръпна. Водата бе леденостудена. От близкото дърво излетя голяма птица и се понесе към облаците. Лукас обхвана тялото си с ръце, искаше му се и той да може да лети. Тогава щеше да отлети направо при Бог и да остане там завинаги. Не че не искаше да бъде с другите на Ковчега. Искаше, разбира се, все пак бяха Божиите избраници на земята, но ако можеше да лети, нямаше да се налага да прави такива неща, за да го вземат с тях. Погледна към пастора, застанал като стълб от сол на пейката. Лукас бързо се реши и нагази в ледената вода. Заболя го. Все едно стоеше сред късчета лед. Искаше да попита пастора колко навътре да влезе, но той мълчеше. Беше станал от пейката и стоеше до самата вода, само на няколко метра от него, а слънцето светеше като ореол около буйната бяла коса.
— Виждаш ли Дявола? — пак попита пасторът.
— Н-н-н-е-е — отвърна Лукас през тракащите си зъби.
Насили се да отиде по-навътре, усещаше леденостудената вода с онези части на тялото си, за които не е прието да се говори, направи още една крачка и водата стигна до кръста му.
— Сега виждаш ли го? — попита пасторът.
Гласът му вече не звучеше толкова меко, бе станал студен, като лед, като водата. Лукас почти не усещаше тялото си, сякаш го нямаше. Наведе глава и я поклати. Чувстваше се напълно негоден. Не виждаше Дявола. Не каза нищо. Сигурно не бе заслужил да отиде на небето. Вероятно трябваше да остане тук, долу, в този свят, заедно с блудниците и разбойниците и да гори на бавен огън така, че изпепелената му плът да се отделя от костите, докато другите пътуват към Божието вечно царство?
Пасторът тръгна рязко, навлезе с големи крачки във водата и изведнъж Лукас усети твърда, студена ръка на врата си. Опита да се съпротивлява, но пасторът бе прекалено силен. Натисна врата му надолу и неочаквано го потопи. Главата на младия мъж се намираше под водата и той не можеше да диша. Изпадна в паника и започна да маха с ръце. Нуждаеше се от въздух. Ала пасторът не го пускаше. Натисна го още по-надълбоко.
— Виждаш ли Дявола? — Лукас чуваше пасторът да вика отгоре.
Той отвори очи и изведнъж тялото му се отпусна напълно. Сега щеше да умре. Усещаше го. Времето му бе изтекло. Затова пасторът го бе довел в гората. За сетен път Лукас се опита да се освободи от захвата му, но нямаше шанс. Пасторът бе направо обсебен. Десницата му не беше човешка ръка, а тежка, желязна щипка. На Лукас започна да му причернява пред очите. Дробовете му изпитваха въпиеща нужда от въздух, но той не можеше да се измъкне от захвата на пастора. Бе потопен във водата. Бяха му отнели всяка възможност да решава сам за собствения си живот. Да се движи. Да диша. Дори вече водата не му се струваше студена. Стана му топло. Тялото му се сгря. Там някъде, в далечината, различаваше мърдащите си пръсти. Пасторът продължаваше да вика нещо, но Лукас вече не разбираше какво. Не знаеше колко дълго е прекарал под водата, защото времето вече не бе време; беше се превърнало във вечност. Щеше да умре, бе настъпил смъртният му час. Нямаше никакъв смисъл да се бори.
Изведнъж, най-неочаквано, главата му бе изтеглена над водата и Лукас усети студения пролетен въздух. Задави се в кашлица и хрипове, избълва остатъци от закуската си и му се стори, че дробовете му ще се пръснат. Пасторът го измъкна за врата на брега, където той остана да лежи запъхтян. Не си чувстваше тялото.
Пасторът коленичи до него и го помилва по мократа коса. Лукас го погледна с големи, ужасени очи.
— Видя ли Дявола? — усмихна се пасторът.
Лукас кимна. Закима така, че вратът му щеше да се счупи.
— Отлично — ухили се пастор Симон и нежно го погали по бузата. — Готов си.
Миа Крюгер стоеше насред жилището на Малин Щолц. Вече знаеше защо Ким бе реагирал по този начин.
— Никога през живота си не съм виждал толкова много огледала — сподели той поразен. — Нали разбираш — уплаших се при влизането.
Миа кимна. Апартаментът на Малин Щолц приличаше на къщата с кривите огледала в лунапарка. Навсякъде имаше огледала. Всеки сантиметър от жилището бе покрит с огледало. От пода до тавана във всички стаи.
