Мунк посочи часовника си и ѝ замаха раздразнено, отправяйки се към аудито.
— Ще се опитам да дойда бързо — обеща тя и затвори.
— Какво става с теб? — извика Мунк. — Мястото изглежда изоставено. Трябва да обявим за издирване тези двамата — Лукас и пастора.
— Какво? — попита разсеяно Миа.
— Трябва да ги обявим за издирване — повтори троснато Мунк. — Наложително е да намерим тези идиоти и да ги разпитаме.
Той запали колата и отново подкара по „Богерювайен“. Миа се чудеше дали да му каже какъв разговор е провела. В това време неговият телефон иззвъня. Обаждането продължи по-малко от десет секунди. Мунк затвори. Лицето му бе станало по-бледо, ако това изобщо бе възможно.
— Какво има? — попита угрижено Миа.
Мунк проговори с мъка. Насилваше се да произнася думите.
— Обадиха се от старческия дом. Майка ми е получила пристъп.
— По дяволите! — изруга Миа.
— Ще те оставя в центъра. Уреди издирването.
— Добре — кимна тя.
Почуди са какво да каже, за да изрази съпричастност, но не измисли нищо.
Мунк включи сините светлини, натисна газта и подкара с пълна скорост към центъра.
Емилие Исаксен шофираше по „Рингволвайен“. Тя отскоро живееше в Хьонефос, не повече от година, и изведнъж ѝ хрумна, че може би ще е по-бързо да кара по „Хаделансвайен“, а после да продължи към стария път „Рингволвайен“ — там отиваше. Емилие Исаксен, учителка по норвежки, имаше много ученици от този район, на няколко километра от центъра. Превключи на втора скорост и зави по „Йермунбувайен“.
През целия си гимназиален курс знаеше, че ще стане учителка. Намери си работа веднага след учителския институт и ѝ хареса още от първия ден. Много от учителите в училището разговаряха с нея и ѝ даваха добронамерени съвети: колко е важно да се грижи за себе си, да не взема твърде много работа за вкъщи, да не се привързва прекалено към учениците, но тя не работеше така. Затова и сега пътуваше с колата си.
Забеляза прекрасното слабичко момче с будните очи още през първия им час. У него имаше нещо. Нещо, което ѝ убягваше. Съучениците му го харесваха — не беше това. Нещо с… тя не го разбра в началото, но малко по малко ѝ се изясни. Майка му никога не идваше на родителските срещи. Нито пастрокът му. Не отговаряха на писмата ѝ, нито на телефонните ѝ обаждания. Изобщо не успяваше да се свърже с тях. А после започна да забелязва синините. По лицето му. По ръцете му. Не му преподаваше гимнастика, затова не бе виждала дали има синини и по тялото му, но подозираше, че са на много места. Говори с учителя по физическо, ала той имаше старомодни разбирания. Децата падали и се удряли, особено немирните момчета в седми клас. Какво точно я тревожело? Пробва да го разпита предпазливо. Добре ли е? Как вървят нещата вкъщи? Тобиас обаче не пожела да говори за това. Но тя го прочете в погледа му. Нещо не беше наред. И другите учители може и да си затваряха очите за подобни случаи, не искаха да се месят, оправдаваха се с правото на личен живот, но не и Емилие Исаксен.
Отсъства от училище цяла седмица. Тя звъня по телефона няколко пъти, но никой не отговори. Подпита предпазливо из училище и разбра, че и братчето на Тобиас е отсъствало. Първо говори с педагогическо-психологическата служба, без да споменава имена, само им зададе няколко въпроса. Какво се предприема в подобни случаи? Как да процедира? Получи малко неясни указания, никой не пожела да ѝ обясни какво точно да направи. Без наличието на доказателства се налага човек да действа внимателно. Емилие Исаксен го бе чувала и преди, но възнамеряваше да се остави да я спрат. Какво толкова лошо щеше да стори? Искаше само да му даде домашните. Да поговори с майка му. Евентуално да уговори родителска среща. При желание от нейна страна щяха да я проведат у тях, ако майката на Тобиас се затруднява да излиза от къщи. Би било нетрадиционно решение, но не виждаше с какво ще навреди. Ще бъде любезна. Няма да ги обвинява в нищо. Иска само да помогне. Най-вероятно всичко си е наред. Сигурно са заминали на почивка, без да поискат разрешение двете момчета да бъдат освободени от часовете. Или пък и двамата са болни, в училище върлуваше пролетен грип и сред учениците, и сред учителите. Има куп причини едно дете да отсъства от училище.
Тя продължи по стария „Рингволвайен“ и накрая намери адреса. Или, изглежда, адресът не бе точен — едно отклонение навлизаше навътре в гората. До пътя забеляза пощенска кутия с табелка „Ивершен/Франк“. Реши да паркира там и извървя пеша останалия път до къщата. Сградата бе неголяма, червена, заобиколена от няколко малки постройки, навярно някога, преди много време, това е бил малък, спретнат чифлик. Сега представляваше по-скоро хранилище за скрап. В двора се въргаляха части от коли, имаше купчини… да, би казала боклук, на много места. Приближи до входната врата и почука. Не последва отговор. Почука още веднъж и чу стъпки отвътре. Вратата се отвори и се подаде малко, мръсно личице.
— Здравей — поздрави момченцето.
