Пътувам сама полностью

— Здравей. — Емилие се наведе, за да не изглежда толкова голяма. — Ти ли си Торбен?

Момченцето кимна. По лицето му имаше следи от конфитюр, а ръцете му бяха мръсни.

— Аз съм Емилие, учителка съм на Тобиас, сигурно си чувал за мен.

Момченцето пак кимна.

— Той те харесва. — Торбен се почеса по главата.

— Колко хубаво! Чудех се къде е Тобиас. Вкъщи ли си е?

— Не.

— А мама вкъщи ли си е? Или новият ти татко?

— Не — повтори детето.

Емилие виждаше, че Торбен е на път да се разплаче.

— Самичък ли си вкъщи?

Той кимна.

— Храната свърши — съобщи тъжно момченцето.

— От колко време си сам?

— Не знам.

— Колко нощи минаха? Колко пъти беше тъмно?

Малкият се замисли.

— Шест или седем — каза той.

Емилие Исаксен почувства как я обзема ярост, но не го показа.

— Имаш ли представа къде е Тобиас?

— Той е при християнките.

— Къде е това?

— Горе в гората, при Литьона. Там преследваме бизони. Много съм добър.

— Браво. Сигурно е забавно. Откъде знаеш, че е там?

— Написал ми е бележка и я е сложил на тайното ни място.

— Значи си имате тайно място?

Момченцето се подсмихна.

— Да, само ние знаем за него.

— Много хубаво. Може ли да видя бележката?

— Може. Искаш ли да влезеш?

Емилие се замисли. Нямаше право. Не беше редно да влиза в нечий дом без позволение. Тя се огледа. Нямаше жива душа. Момченцето бе стояло само в къщата почти седмица и нямаше храна. Това преминаваше всякакви граници.

— С удоволствие — усмихна се Емилие Исаксен и влезе след него.

Холгер Мунк стоеше пред стаята на майка си в дома за възрастни хора „Хьовиквайен“ и не успяваше да си избистри мислите. В последно време му дойде много, твърде много. Заплаха срещу Марион. Жилище, където да се крият. Намериха Малин Щолц. Изпуснаха Малин Щолц. Микелсон му звъня безброй пъти. Той все още не бе отговорил. Холгер Мунк седна на един стол и изпъна крака. Изведнъж усети неприятен мирис и с изумление откри, че идва от него. Подремнал бе няколко часа на стола в офиса, но не беше успял да се преоблече. Потърка лицето си, очите му се затваряха. За щастие имаше възможност да настани майка си в този дом. Разполагаха с лекар на повикване — дори не се наложи майка му да излиза от стаята си. Тя беше добре. Оказало се не толкова сериозно, колкото изглеждаше първоначално.

За щастие.

Холгер Мунк извади телефона си и позвъни на Мириам, но незнайно защо тя не отговори. Поклати глава и опита повторно, ала резултатът бе същият. Типично. Упорито момиче. Обещал беше да намине и да им занесе още малко храна, нови дрехи, играчки за Марион, а сега беше тук. Изпрати ѝ съобщение да му се обади и прибра телефона в джоба на палтото си. В момента се намираше в един твърде топъл коридор. Трудно дишаше. Трябваше да си свали сакото, но от него се разнасяше миризма. Стана и отиде в тоалетната. Подложи уста под струята и пи. Видя в огледалото отражението си. Не му хареса. Изглеждаше ужасяващо изморен. Жилището на Малин Щолц бе пълно с огледала. От пода до тавана. Никога не бе виждал нещо подобно. Кой може да живее така? Той едва издържа пет минути. Малин. Мириам. Марион. Микелсон. Натрупваха се много М-та. Опита за миг да бъде като Миа. Само М-та? Дали това означаваше нещо? Мунк излезе в коридора и отново си настани на стола. Само М-та. Що за глупости! Навярно Микелсон все пак е прав. Вероятно е редно да се оттегли. Да остави някой друг да поеме случая. Умът му не работеше, както трябва. Колкото и да не му се нравеше този факт, тя ги бе хванала натясно. Малин Щолц. Ако това е истинското ѝ име. Нанесе им удар на най-болезненото място — личния живот, извади ги от равновесие. Него го извади от равновесие. Вече не мислеше трезво, не можеше да разграничи чувствата от разума. Поколеба се дали да не запали цигара, но я замени с ментово драже. Четири момичета са мъртви и върху цялото му семейство оказват натиск. Поне вече имат заподозрян. И не са изчезнали още деца, това със сигурност е нещо. Скоро всичко ще свърши — помисли си той и се облегна на стола. Ще я намерим и всичко ще приключи. Неусетно клепачите му започнаха да се затварят. Осъзна го чак когато вратата се отвори и от стаята излезе лекарят заедно с Карен, която му се бе обадила.

Мунк се изправи светкавично.

— Как е тя?

— Добре е — отвърна лекарят. — И го казвам напълно откровено. Не открих нищо, просто лека преумора. Изглежда е станала твърде бързо от леглото, възможните причини са много, но няма нищо притеснително.

Мунк въздъхна с облекчение.

— Може ли да я видя?

— Дадох ѝ приспивателно, най-добре е да я оставим да си почине. Да го отложим за следобед? Става ли?

— Благодаря. — Мунк стисна ръката на лекаря.

— Още някой? — обърна се лекарят към Карен.

— Торкел Бине — отвърна тя. — Оплаква се от лекарствата си. Стаята му е в края на коридора. Ще ви покажа пътя.

Карен се усмихна мило на Мунк и последва лекаря надолу по коридора. Мунк стана и излезе на стълбите. Запали цигара, след това позвъни на Габриел Мьорк.

— Да?

— Холгер е.

— Къде си?

— В старческия дом. Имах да уредя личен въпрос. Докъде стигнахте?