Пътувам сама полностью

— Възстанових филма от лаптопа на Сара Кисе. Малко е повреден, особено звука, но един приятел е добър в тези неща. Може ли да го използвам?

— Давай — каза Мунк.

— Веднага ще му се обадя — отвърна Габриел.

Мунк затвори и позвъни на Миа. Тя не си вдигна телефона. Позвъни още веднъж, пак не отговори. „Какво става с тези опърничави момичета“ — помисли си той и ѝ написа съобщение.

Обади ми се!

Набра номера на Лудвиг. Той, слава Богу, вдигна.

— Да?

— Мунк е. Ще ми направиш ли една услуга?

— Естествено.

— Би ли пратил някого в жилището във „Фрогнер“ да занесе някои неща на Мириам и Марион?

— Разбира се. От какво имат нужда?

— Ще ти изпратя списъка като есемес, а ти избери някого, на когото имаш доверие.

— Добре — отвърна Лудвиг.

— Да, а ти…

— Да?

Мунк за момент забрави какво щеше да попита. Потърка си очите. Налагаше се да си отдъхне малко, постъпваше безотговорно.

— Нещо за Малин Щолц?

— Още я няма. Нищо ново. Нито на летището, нито на Централна гара Осло. Хората да останат ли на позиция?

Мунк се замисли какво му бе казала Миа. Тя няма да избяга в чужбина. Иска да се прибере вкъщи. Жилище, пълно с огледала. Той потръпна. При цялото му нежелание да си го признае, именно това остави следи у него.

— Да, ще ги отзовем. Ще се заемеш ли?

— Дадено — отвърна Лудвиг.

— Обявихте ли за издирване онези от сектата?

— Обявени са за издирване — докладва Лудвиг.

— Отлично.

Мунк затвори, хвърли фаса си и понечи да запали още една цигара, но Карен излезе.

— Всичко наред ли е, Холгер?

Русорижата жена очевидно бе загрижена за него.

— Здравей, Карен. Да, добре съм.

— Не ми изглеждаш много добре. Не че изглеждаш зле, но не трябва ли малко да си починеш?

Приближи се до него на паркинга. Почти го докосна. Той усети парфюма ѝ. Обзе го странно чувство, затрудняваше се да го определи, преди да разбере на какво се дължи. Тя се интересуваше от него. Грижеше се за него. Отдавна не му се бе случвало. Обикновено той, Холгер Мунк, се грижеше за всички останали.

— Зает ли си? — попита Карен.

— Винаги съм зает — засмя се Мунк и се прокашля.

— Ще отделиш ли един час?

— Какво имаш предвид?

— Ела — подкани го Карен и го хвана за ръкава на палтото.

— Къде отиваме?

— Шшш!

Поведе го нагоре по стълбите, вътре в сградата, надолу по коридора, после влязоха в една свободна стая.

— Нямам време — възпротиви се Мунк, но Карен сложи показалец на устните си.

— Виждаш ли това легло? — посочи застланото легло под прозореца.

Мунк кимна.

— А вратата ей там?

Мунк отново кимна.

— Предлагам ти да вземеш душ и да легнеш да поспиш. Ще те събудя след един час. Тук никой няма да те безпокои.

— Не, аз…

— Честно казано, имаш нужда и от двете. — Карен сбърчи нос.

— В банята има кърпа — добави тя. — Един час. Съгласен ли си?

Прекрасната медицинска сестра го прегърна и излезе, като му намигна.

Да подремне един час. Няма да му навреди. Добре е за ума му. Добре е за тялото. От полза е за всички.

Мунк набързо написа на Лудвиг от какво имат нужда Мириам и Марион, пропусна душа, свлече се на леглото с дрехите и затвори очи.

Марион Мунк се събуди, без да разбира къде е. Обикновено са будеше вкъщи, но през последните дни бе различно, в последно време се бе събудила на две необичайни места. В малък апартамент. И в голям апартамент. Сега пък се намираше на трето място.

— Мамо — подвикна приглушено тя, но не получи отговор.

Марион седна в леглото и се огледа. Стаята бе много хубава. Очевидно беше на дете, другите жилища, където отсядаха, бяха предназначени само за възрастни, никъде нямаше играчки и детски принадлежности.

— Мамо? — повика тя пак майка си. Междувременно стана и заразглежда обстановката.

Стените бяха бели, много бели, толкова бели, че едва ли не ѝ се прииска да си засенчи очите. И нямаше никакви прозорци. На Марион ѝ стана мъчно за момиченцето, което живее тук. Сигурно е много тъпо да нямаш прозорци. От нейната стая в Сагене се виждаха безброй интересни неща: коли и чудни хора, и каквото ти душа иска. Момиченцето, което живее тук, не виждаше нищо. Не по-малко странно бе, че няма и врата.