Пътувам сама полностью

— Ще ви кажа всичко, което знам — продължи Щолц. — Но искам да се обадите на един човек.

— На кого? — попита остро Къри.

Анете му направи знак да се успокои. Нямаше причина да се държи агресивно. Малин Щолц вече бе прекършена.

— Болна съм — обясни Малин. — Имам заболяване. Искам да се обадите на лекаря ми. Може ли?

Малин пак я погледна, този път с умолителен поглед.

— Разбира се — кимна Анете. — Кой е номерът?

— Знам го наизуст — отвърна Малин.

Къри побутна през масата бележник и химикалка. От телефона му се разнесе звън. Той прочете съобщението, получено, докато Малин записваше номера в бележника. Вдигна вежди и подаде телефона си на Анете. Съобщението бе от Лудвиг.

Мунк пътува към вас.

Анете се усмихна и плъзна обратно телефона към Къри. Мунк се бе завърнал. Най-после. Взе бележника от Малин Щолц и го даде на Къри.

— Ще се обадиш ли?

Къри кимна и излезе от стаята.

— Искате ли още вода? — попита Анете, когато останаха сами.

— Не, благодаря — отвърна тихо Щолц и наведе глава.

— От какво заболяване страдате?

— Не могат да разберат — отговори Малин. — Но е нещо в главата ми. Умът ми не е наред. Понякога не знам коя съм. Но не могат да разберат какво ми е.

— Къде е Марион Мунк? — попита Анете.

— Кой?

Малин Щолц я погледна учудено.

— Марион Мунк. Похитили сте я от апартамента, нали? Къде я държите?

— Кой? — повтори Щолц.

Изглеждаше доста объркана.

— Нали знаете защо сте тук?

— Да — кимна Малин.

— И защо?

— Мамехме старци — отвърна тихо Малин.

Сега бе ред на Анете да се изненада.

— Какво имате предвид?

Малин я погледна.

— Мамехме старци. Не беше нарочно. Просто така се получи. Карен и аз. Искахме да спечелим пари. Аз щях да осиновя дете. Не е лесно, когато си сама и не си съвсем здрава. Знаете ли колко е скъпо и трудно да се осинови дете?

Анете вече наистина не разбираше за какво говори тя.

— Сега болна ли сте, Малин?

— Какво? Дали съм болна?

Малин Щолц изведнъж вдигна глава и се огледа.

— Малин ли сте в момента, или сте с друга самоличност?

— Не се казвам Малин — поправи я Щолц.

— Тогава как се казвате?

— Казвам се Майкен Стурберге — отвърна Малин Щолц.

— Защо се представяте като Малин?

— Идеята беше на Карен — обясни слабото момиче.

Майкен Стурберге. Анете вече бе съвсем объркана, но не го показа пред момичето.

Къри се върна в стаята.

— Така, говорих с лекаря ви. Каза да ви поздравя и да предам, че пътува насам.

Бе изоставил напълно острия тон. А и нямаше причина да е другояче. Така, като я гледаше, Анете наистина започваше да се съмнява, че всъщност търсят Малин Щолц. Освен ако не е много добра измамница. Което бе напълно възможно. Самата тя беше признала, че е болна. От време на време не била на себе си. Но Анете бе виждала немалко измамници през годините и ако Малин Щолц беше една от тях, значи е изключително талантлива. Анете изключи диктофона и я помоли да я извини за момент. Дръпна Къри в коридора, оставяйки Малин Щолц сама в стаята за разпити.

— Какво каза лекарят?

— Тя говори истината — потвърди Къри. — От малка са я настанявали по институции. Ако човекът, с когото разговарях, наистина е лекар. Случаят е толкова странен, че вече не вярвам на нищо.

— Каза ли какво ѝ е?

— Лекарска тайна, но определено ѝ хлопа дъската.

— Къри…

— Психично болна. По дяволите, Анете, жената е убила четири деца, а аз трябва да внимавам какво говоря?

— Проучи дали лекарят има лиценз. И накарай някой да провери какво знаем за Майкен Стурберге.

— Коя е тази?

Анете кимна към стаята.

— Щолц?

— Така казва. Иди да провериш. Става ли?

— Става — съгласи се Къри.

Анете се върна в помещението за разпити и включи диктофона.

— Петък, четвърти май, 2002 г., часът е 22.40, говори прокурор Анете Голи, разпитвам Малин Щолц.

— Майкен Стурберге — обади се Щолц, но изведнъж сякаш се разколеба.

— Как предпочитате да ви наричам? — попита дружелюбно Анете.

— Майкен, струва ми се — отвърна Малин.

— Значи ще казваме „Майкен“. Искате ли още вода, Майкен?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Знаете ли защо сте тук, Майкен?

— Да, защото двете с Карен мамехме старците. Много съжалявам.

— Не затова ви разпитваме, Майкен.

— Така ли?

Бившата Малин Щолц, понастоящем Майкен Стурберге, я погледна учудено.

— Сигурна ли сте, че не искате адвокат?

— Да, сигурна съм, но защо съм тук?

— Заподозряна сте в убийството на четири шестгодишни момичета, както и в отвличането на Марион Мунк, също на шест години.

— О… не, не, не, не.

Майкен изведнъж стана от стола и протегна ръка към Анете.

— Не, не, не… о, не, не.

— Седнете, Майкен.

— О, не, не… не, не, знаете, знаете, че нямам нищо общо. О, не. Не, не, не.

Анете съжали, задето се съгласи да ѝ свали белезниците. Майкен Стурберге рискуваше всеки момент да се нарани.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Нямам нищо общо с това.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Това… о, не, не, не. Знаете. Не бях аз.

— Ако седнете, ще ви изслушам. Съгласна ли сте? — каза Анете възможно най-ласкаво, готова да натисне копчето под масата.

Щеше да повика охраната само в краен случай, при абсолютна необходимост.

Майкен Стурберге се взря за миг в нея и реши да седне.

— Майкен?

— Да?