Холгер Мунк. Миа Крюгер помисли с топлота за стария си колега и седна на ръба на кея, клатейки ботушите си, провесени от него. Цялата работа бе толкова странна. Беше убила човек, а съвестта ѝ бе чиста. Изпитваше угризения за всичко, случило се впоследствие. Вестниците бълваха писания и в „Грьонлан“ се вдигна шум. Преместиха Холгер Мунк, началника на отдела, който я бе избрал от полицейската школа. Закриха Специалния отдел и това тя усещаше някъде дълбоко в себе си, за това я болеше — че на Холгер се падна да плати за нещо, извършено от нея — но за самото убийство — странно, съвсем не. Бяха тръгнали по следа, водеща към Трюван — след някакви наркомани или хипита — хората винаги малко се затрудняваха да разграничат двете понятия, когато се обаждаха да подадат оплакване — във всеки случай някой бе паркирал караваната си там горе и безделничеше, вдигаше шум и устройваше купони. Холгер изрази мнение, че евентуално там трябва да търсят изчезналото момиче. Наистина намериха младо момиче, но не изчезналото, а друго, с избледнели очи и игла в ръката, там, в мръсната каравана и заедно с нея, изневиделица — Маркус Скуг. И Миа, както докладът от вътрешното полицейско разследване съвсем правилно Заключаваше, бе:
Миа поклати глава, мислейки си колко е безнравствена. Холгер Мунк застана на нейна страна, потвърди, че Скуг пръв я е нападнал — все пак на местопрестъплението намериха и нож, и брадва — но Миа, разбира се, знаеше повече. Беше достатъчно обучена, за да се защити лесно при нападение с нож или брадва от някакъв мършав наркоман. Какво пречеше да го простреля в крака? В ръката? Не го направи. Уби го. Миг на омраза, в който останалият свят бе изчезнал. Два изстрела право в гърдите.
Ако не бе Холгер Мунк, щеше да влезе зад решетките. Тя извади празното шише от джоба на анорака си, изсмука последните капки и пак го вдигна към облаците. Вече нямаше никакво значение. Всичко вече беше приключило.
Подви крака под себе си, положи буза върху грубите дъски на кея и затвори очи.
Тобиас Ивершен запуши с ръце ушите на малкото си братче, та да не чува данданията от долния етаж. Обикновено започваше по това време на деня, когато майка им се прибираше от работа и виждаше, че пастрокът им не е свършил нищо: не е сготвил за момчетата, не е разтребил къщата, не си е намерил работа. Тобиас не искаше брат му да слуша кавгите и измисли една игра.
— Червен камион в пламъци — усмихна се брат му, Тобиас кимна и също се усмихна. Още веднъж.
— Рицар се бие с дракон — ухили се брат му, а Тобиас пак кимна.
Шумът от долния етаж ставаше все по-силен. Яростните гласове се катереха по стените и влизаха под кожата му. Тобиас не искаше да се случи това, което скоро щеше да последва — към стените да полетят предмети, виковете да се усилят, а сигурно и нещо по-лошо, затова реши да изведе брат си навън. Отмести длан от ухото му и прошепна:
— Хайде да излезем навън и да стреляме по бизони, а?
Малкият се зарадва и кимна въодушевено.
Да стрелят по бизони. Да тичат из гората и да се правят на индианци. Много искаше. Наоколо нямаше други деца, затова Тобиас и брат му имаха навика да се движат заедно, макар че Тобиас бе на тринайсет, а братчето му — едва на седем. Не можеха да прекарват дълго време вътре и предпочитаха да излизат.
Тобиас помогна на малкия да си облече якето и да се обуе, потананика и попя малко, а на излизане силно затрополи по дъските на задното стълбище. Брат му го гледаше с широко отворени очи, както обикновено. Бе свикнал батко му да се закача с него, да произвежда всички тези силни, странни шумове, намираше ги за забавни, безкрайно много го обичаше, обожаваше да участва във всички вълнуващи, чудни неща, които той правеше.
Тобиас влезе в бараката, взе късо тънко въже и нож и пусна момченцето да тича пред него в гората. Имаха си тайно място, тук не беше опасно — брат му можеше да тича свободно напред, на воля — към поляната сред смърчовете, където бяха съградили паянтова колибка, малък дом, далеч от дома.
Когато стигна до колибката, брат му бе изнамерил вече някакъв комикс и седеше на стария дюшек, погълнат от картинките и от вълнуващите нови букви и думи, които най-накрая, след много усилия в училище и с малко помощ от големия си брат, бе започнал да схваща.
Тобиас извади ножа и избра подходяща ива, отряза я ниско до корена и обели кората по средата. Това щеше да е ръкохватката. Захватът стана по-добър, щом дървото поизсъхна. Изви върбовата пръчка на коляно и завърза краищата с въжето — получи се лък. Остави лъка на земята и отиде да потърси подходящ материал за стрели. Не бе нужно да е ива, всъщност повечето дървета ставаха, освен смърча, смърчовите пръчки са толкова слаби. Завърна се с клонки, прави и тънки, и се зае да им бели кората. Скоро до пъна, където седеше, лежаха четири нови стрели.
