Пътувам сама полностью

Сигри винаги беше любимка на всички. Сигри със светлите дълги коси. Ученето толкова леко ѝ се отдаваше. Свиреше на флейта, играеше хандбал и беше приятелка с всички. Миа никога не бе възразявала срещу вниманието, което Сигри получаваше. А Сигри никога не използваше това внимание за нещо лошо, никога не бе изричала зла дума на никого, за нищо. Сигри бе чисто и просто прекрасната Сигри, но наистина беше много хубаво, когато баба придърпваше Миа настрана и ѝ казваше, че е специална.

Ти си много специална, наясно ли си? Другите деца също са чудесни, но ти знаеш някои работи, Миа, нали? Виждаш неща, съвършено непонятни за другите.

Баба ѝ всъщност не ѝ беше истинска баба, ала никога не бе долавяла нещо да стои между тях. Навярно защото си приличаха на външен вид. Или защото тя се отнасяше с Миа почти като с приятелка, един вид съучастничка в простъпката да си различен. Баба ѝ бе разказала всичко възможно от живота си, не я бе щадила, ставаше ли въпрос за нещо важно. Че е имала много мъже — не трябва да се боиш от мъжете, те всъщност са безобидни малки зайчета. За способността си да предсказва бъдещето и за наличието на много други реалности освен тази, затова не е нужно човек да се страхува толкова от смъртта. Християнството, казваше баба ѝ, е видяло в смъртта нещо лошо, така че да се лутаме и да се боим от неговия бог. Смъртта е адът или небето, разправят те, при всички положения — край на всичко, но знаеш ли, Миа, баба не е толкова сигурна дали със смъртта свършва всичко. Във всеки случай не ме е страх.

У дома, в Осгорщран, зли езици бяха дали на баба прозвището „вещицата“, но нея не я беше грижа. Миа разбираше без затруднения какво са имали предвид хората — баба не беше като другите с нейната буйна сива коса над ясните, почти черно-сини очи. В магазина тя говореше гръмогласно за най-странни неща и често стоеше будна цяла нощ навън, в градината си, гледаше луната и се смееше сама. Имаше умения, които хората през Средновековието положително са наричали вещерски изкуства, и бе взела Миа под опеката си, почти като малък чирак.

Миа се чувстваше късметлийка. Отрасна в спокойна среда с мила майка и прекрасен баща, с баба, която живееше само през няколко къщи; баба, която я бе видяла, бе прозряла коя е, бе ѝ казала, че е специална.

Стъпвай леко, Миа, помни, стъпвай леко.

Баба ѝ изрече последните думи на смъртния си одър, намигвайки на своята много специална приятелка. Миа надигна шишето към облаците.

Смъртта не е страшна.

Още шест дни.

От таблетките в джоба на анорака ѝ я оборваше дрямка. Миа Крюгер глътна още няколко и се отпусна върху скалата.

Ти си много специална, Миа, знаеш ли?

Навярно затова избра полицейската школа. За да прави нещо различно. Размишлявала бе над това и през последните дни — защо направи този избор? Вече не успяваше да подреди частите на пъзела. Времето продължаваше хода си. Не беше каквото трябваше да бъде и каквото беше в представите ѝ. Сигри вече не бе малката, светла Сигри, сега тя бе наркоманката Сигри, кошмар. Майка ѝ и баща ѝ бяха душевно мъртви, бяха се отдалечили от света, един от друг, от нея. Тя се премести в града, опита да запише различни специалности в университетския кампус „Блиндерн“, но без ентусиазъм — нито веднъж не пожела да се яви на изпит. Дали пък полицейската школа не я избра? За да прочиства света от такива като Маркус Скуг?

Миа стана и се заклатушка към кея. Изпразни шишето и го сложи в джоба на анорака си. Намери още няколко таблетки и ги погълна на сухо. Чайките я бяха изоставили за сметка на рибарската лодка и сега единственият шум тук, навън, бяха вълните, ритмично разбиващи се в скалата.

Тя го застреля.

Маркус Скуг.

Два пъти. Право в гърдите.

Всичко стана по случайност, изпълняваха друга операция — едно момиче бе изчезнало и бяха извикали специалния отдел само за да подуши и да огледа наоколо, както се изрази Холгер: нямаме много работа, Миа, само ще подушим там.