Спомняше си кога я срещна за първия път. Скоро след създаването на специалния следователски отдел му се обади Магнар Итре, стар колега, понастоящем ректор на полицейската школа. Не бяха говорили с Итре от години, но въпреки това старият му колега не загуби и секунда за празни приказки.
— Здравей, Магнар. Отдавна не сме се чували. Какво си намерил?
— Намерих някого за теб. Трябва да се запознаеш с нея.
Итре говореше бързо и Мунк не схвана всички детайли, но историята вкратце бе следната: на втората година от обучението в полицейската школа подлагат студентите на тест, разработен от изследователи от Института по психология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Мунк не помнеше клиничното име на теста, но знаеше как протича: на всички студенти показват снимка на жертва на убийство и няколко снимки от местопрестъплението. Задачата им е да се отдадат на свободни асоциации и на базата на снимките да кажат какво са забелязали, какво мислят. Представят теста като напълно неформален, почти като малка игра, та студентите да не чувстват принуда и да не знаят, че с тях се случва нещо важно.
— Не знам колко пъти сме провеждали този тест, но никога не сме виждали такъв резултат. Момичето е много особено — бе обяснил Итре, все така горд и въодушевен.
Холгер Мунк се срещна с нея в едно кафене, неофициална среща извън участъка. Миа Крюгер. Само на двайсет и няколко, облечена в бял пуловер и тесен черен панталон, с черна, малко накриво подстригана коса, а очите ѝ — никога не бе виждал по-ясни сини очи. Веднага му допадна. Имаше нещо в начина, по който се движеше и говореше. Как само реагираше погледът ѝ на зададените въпроси! Сякаш разбираше, че той я изпитва, но все пак отговаряше любезно, с блясък в очите,
Няколко седмици по-късно я взе от школата, със съгласието на Итре, който с гордост уреди всички документи. Нямаше никаква причина да продължава да седи в учебната аудитория. Момичето вече бе достатъчно обучено.
Мунк се усмихна на себе си и се изкачи към къщата.
— Ехо? Миа?
Почука на вратата и направи няколко предпазливи крачки в коридора. Изведнъж осъзна, че макар да бяха работили заедно в продължение на много години и в някакъв смисъл да бяха близки приятели, той никога не бе стъпвал в дома ѝ. Веднага се почувства натрапник и за момент остана в коридора, преди да направи още няколко колебливи крачки навътре. Почука на още една полуотворена врата и влезе във всекидневната. Стаята бе пестеливо обзаведена: маса, стар диван, няколко дървени стола, камина в единия ъгъл. Всичко изглеждаше някак странно, сякаш не бе дом, а по-скоро място за временно пребиваване — никакви снимки, никакви лични вещи, никъде.
Дали пък не бе разбрал погрешно? И тя не е тук? Вероятно е останала само за кратко, после си е тръгнала, скрила се е на друго място?
— Ехо? Миа?
Мунк продължи към кухнята и изпита своеобразно облекчение. На плота под един от прозорците стоеше кафе машина, една от онези модерни, черни кафе машини, каквито обикновено се виждат по кафенетата, не в къщите на хората. Подсмихна се дяволито. Сега знаеше, че е дошъл на правилното място. Миа Крюгер нямаше много пороци, но ако не можеше без нещо, това бе хубавото кафе. Не помнеше колко пъти бе помирисвала кафето му в офиса и бе сбърчвала нос.
Мунк се доближи до плота и докосна блестящата машина. Беше студена. Известно време не е била употребявана. Това можеше и нищо да не означава. Навярно все още се намираше наблизо. Наистина обаче нещо не се връзваше. Не знаеше съвсем точно какво, но имаше нещо. Не устоя на изкушението и започна да оглежда шкафовете и чекмеджетата.
— Ехо? Миа? Тук ли си?
Миа Крюгер се стресна в съня си и седна в леглото.
Недоумяваше как се е оказала на втория етаж, не си спомняше да си е лягала и да се е събличала, но това сега беше без значение.
